Костас Варналис - Диктаторите

И така всъщност войската управлявала империята — така че цялата империя е работела, за да храни войската. Абсолютно всички — Рим, Италия, провинциите, сънародници и чужди народи, всички работели за войската. Историята на римските императори е история на цял низ от военни преврати, каквато е, така да се каже, и историята на всички държави, навлезли в периода на своя упадък. Политическият живот е бил пренесен от Сената във военните лагери. А тронът се е намирал в нещо като постоянен търг.

Но що за войска е била тази политиканска и търгашеска армия? Сбирщина от небоеспособни безделници и рентиери. Войска без дисциплина, без идеали, без вяра. Войска от пияници, развратници, крадци и насилници, която избирала един човек, за да й плаща и да не й търси отговорност за престъпленията й.

Но колко на брой са били тези преторианци, които водели пазарлъците и продавали трона? При Тиберий те били около десетина хиляди, а при Вителий — шестнадесет хиляди! Не всички обаче били в двореца или в Рим. Имало преториански корпуси и в други важни градове в Италия. Във всеки случай възнаграждението им било голямо, а алчността и недисциплинираността им — още по-големи!

Не трябва да мислим обаче, че цялото „добро“ общество в Рим — сенатори, конници, банкери и предприемачи — било жертва на войската и императорите. Онези, които заставали на страната на господаря си — кога „модерните“, кога „старите“, и почти винаги тълпата, — имали подкрепата на императора. И се отплащали на господаря си за тази му подкрепа. Ето как се увековечавала системата на беззаконието!

Но войската не била покварена само от императорите. Покварили я и я разложили много преди това различните военачалници от времето на гражданските войни. Покварили я и продължавали да я покваряват и управителите на провинциите, които използували войската, за да ограбват населението.

Покваряването на войската започва най-вече след края на републиката, когато била отменена задължителната военна служба и била установена системата на наемничеството. Военачалниците разрешавали на наемниците си да грабят и да вършат насилия, сиреч сами да си изкарват надницата, вместо да им я плащат от кесията си.

От всички наемници най-високо възнаграждение получавали преторианците и затова те били най-жестоките войници.

В биографията на Галба Плутарх разсъждава въобще за войската: „Атинянинът Ификрат искал наемният войник да е сладострастник и да обича парите, защото, стремейки се да задоволи желанията си, той се бие по-храбро! Още Платон е казвал, че няма полза, ако военачалникът е добър, а войската му проявява неразумност и сред нея цари несъгласие.“

И Плутарх продължава разсъжденията си: „Събитията след Нероновата смърт свидетелствуват, че няма нищо по-страшно от една военна сила, водена от безразсъдни и низки стремежи… Неуспехите на Римската империя се дължат не толкова на властолюбието на императорите, колкото на сребролюбието и развратността на войската, която прогонвала един военачалник посредством друг, както клин клин избива…“

Досега видяхме как народите в древността са били измъчвани и ограбвани все от потомци на богове: властолюбиви патриции и авантюристи. С Веспасиан почва една поредица от императори, които не са благородници със синя кръв, а „рожби на народа“.

Тит Флавий Веспасиан, който заел мястото на Вителий, бил първият „селянин“ император. Родом бил от село Реата в Сабиния; дедите му слизали всяка пролет от планината в Рим, за да работят като надничари по нивите и градините на богатите земевладелци. Самият основоположник на династията на Флавиевци носел прякора Мулетаря, защото някога се занимавал с търговия на мулета, коне и роби.

Водачите на аристокрацията, които видяхме на върха на властта, ни дават представа за достойнствата на двете най-висши обществени съсловия — сенаторите и конниците. Представителите на народа ще ни покажат достойнствата на голямото и безименно множество на градското съсловие — и разликата между аристократите и гражданите ще бъде по-малка от приликата им.

Веспасиан бил, както се казва, стара кримка — необразован, недодялан, със среден интелект, но бил човек много практичен, закален, невзискателен в облекло и храна, и пестелив. Ако е бил само просто пестелив, бихме приели това като качество. Но той бил маниакално сребролюбив.

На трона се възкачил почти шестдесетгодишен. Имал голям жизнен опит, познавал добре хората и бил непоправим реалист. Народ, войска и аристократи го приели с готовност за монарх, защото им било дошло до гуша от скотщината на тримата последни императори, от анархията и от междуособиците. Впрочем той влязъл в Рим с ореола на победител на юдеите.