Костас Варналис - Диктаторите

Но тази наемническа войска била бита по всички фронтове. И тогава, виждайки, че ще загуби играта, Вителий много практично решил да спаси това, което можело да се спаси. Намерил в Рим брата на Веспасиан, Флавий Сабин и започнал пазарлъци с него за продажбата на трона. Единият вдигал цената, другият я смъквал, докато най-сетне се споразумели Вителий да отстъпи трона на новия кандидат за 100 милиона сестерции.

Разбира се, за да събере тези 100 милиона, Веспасиан щял или да ограби поданиците си, или чисто и просто, веднъж качил се на трона, да не удържи на думата си. Или пък щял да ги плати, но скоро щял да си ги вземе заедно с главата на Вителий.

Ала първи не удържал на думата си самият Вителий. Попишманил се. И почнал да… действува! Подпалил храма на Зевс Капитолийски, където бил потърсил убежище Флавий Сабин с привържениците си и ги изгорил живи! А те смятали, че Вителий, ако не зачита човешките закони, то ще зачете поне божиите. А може би и не вярвали много-много в това, но нямали друг изход!

Но Вителий много скоро си получил заслуженото. Войските на Веспасиан с бърз денонощен ход стигнали в Италия и влезли в Рим. Всички войници и служители на Вителий веднага го изоставили, щом Веспасиан станал господар на Рим. Сваленият император и сега постъпил най-практично. Натъпкал пояса си със златни монети и се укрил в къщичката на портиера си.

Първите Веспасианови легионери, влезли в Рим, веднага изтичали в двореца да заловят злодея и клетвопрестъпника. Претърсили всички помещения. Нито следа от Вителий!

— Къде ли се е скрил?

— Какво те е еня теб! Граби сега, докато никой не пази всичко това!

И се нахвърлили да грабят с пълни шепи. Вземали всичко, каквото им попаднело. А жителите на Рим били обхванати от паника. Всички залостили вратите си, защото знаели от дългогодишен опит — още от времето на Сула, Помпей, Цезар, Октавиан — какво значи победоносен пълководец!

Голяма награда щял да получи онзи, който откриел укрилия се бивш император. Претърсили двора и пристройките към двореца и в портиерната намерили „златоносния“ Вителий!

— А! Тук ли си бил, гълъбчето ни! — извикали му със злоба и омраза войниците, които го открили. Сграбчили го за яката и го измъкнали навън.

— Я, какъв си хубав! Съблечи се!

Смъкнали му дрехите, намерили парите, взели му ги и си ги поделили; сетне замъкнали вързания Вителий на главния площад. А там войската и народът почнали да го замерват с кал и нечистотии по лицето, удряли го, ругаели го, наричали го лакомник и подпалвач, изтезавали го в продължение на часове, сетне го съсекли с мечовете си. А след това дотътрили с железни куки разкъсаното му на парчета тяло до брега на Тибър и хвърлили кървавите късове в реката от Авентинския хълм. Оттам хвърляли труповете на робите.

Така умрял като роб онзи, който бил роб на корема си!

Откакто „свободната държава“, „respublica“-та била ликвидирана и законите престанали да действуват, и тъй като абсолютната императорска власт не била наследствена, та да има някакъв ред в предаването й, най-енергичните военачалници заемали със сила престола.

И, естествено, насилниците не се спирали пред нищо, за да постигнат целта си, не се съобразявали с никакви пречки — нравствени или от друг вид. Престъплението било най-обикновеното средство. Но престъплението само по себе си не било достатъчно. Защото целта била не само да се качиш на трона, но и да се закрепиш на него. И затова подкрепата на преторианците, а така също и на легионите в провинциите, била абсолютно необходима. Самата войска убивала предишния император и поставяла на трона новия. Срещу възнаграждение. И го крепяла на трона пак срещу възнаграждение.

Въоръжените сили на страната качвали и сваляли императорите. Разбира се, без да пострадат самите те. Извършвали предателство спрямо стария си господар, след като престъпвали клетвата си за вярност, която били положили пред него, а сетне го и убивали. Предателство с пискюл отгоре.

Така че можем да кажем — римските императори заемали трона чрез предателството на войската.

За да поддържа „любовта“ на войската, императорът трябвало непрекъснато да й дава пари, при това винаги повече от предшественика си. Ала трябвало да раздава пари и на народа, та хората да го обичат, сиреч да го искат и да го акламират. Всеки римски управник, от претора до императора, за да бъдел популярен, трябвало да бъде щедър.

И затова всички раздавали на народа жито, месо, вино, пари, устройвали празненства и угощения. Ако някой не давал достатъчно, тогава го убивали и поставяли друг, който давал повече. Плутарх отбелязва, че войската и народът изоставили Нерон, за да получат повече; убили Галба, защото не получили от него обещаното!