Костас Варналис - Диктаторите

— Тоя не може да каже две свързани думи. Избил е стотици хора. Не е достоен да стане бог. Кой ще му се кланя на него? Кой ще вярва в него? Ако направите бог един такъв субект, тогава никой смъртен няма да ви счита вече за богове!

— Отведете го в ада! — заповядват другите богове.

Хваща го тогава Хермес под ръка и поемат пътя към ада. Този път минавал над Форума в Рим. Поглежда Клавдий отгоре, отвисоко и вижда, че римският народ танцува от радост и възторг.

— Какво става тук? — пита Клавдий.

Двамата пътници се спират да погледат зрелището. И чуват как радостни… оплаквачки нареждат:

— Оплаквайте героя, който съдеше и отсъждаше, след като изслушваше само едната страна, или дори никого! Оплаквайте го стихоплетци (poetae minores), защото кой ще ви чете в бъдеще?

Клавдий изпада във възторг, когато чува тези венцехваления… но Хермес го побутва:

— Върви!

И го отвежда насила в ада. Пред вратата на ада Клавдий вижда Цербера и се уплашва. Това черно триглаво чудовище не прилича никак на неговото малко домашно кученце. Но все пак събира целия си кураж и извиква:

— Аз съм Клавдий! Аз съм императорът Клавдий!

Скоро се появяват Месалина и Нарцис, а зад тях всички жертви на покойната императрица и покойния император.

— О! Любимите същества! — извиква Клавдий. — Как я карате тук?

Но един демон от ада го прекъсва гневно и му казва:

— Представи се бързо на Аяк (един от тримата съдници на ада).

Там за голямо свое изумление Клавдий чува, че го обвиняват в убийството на 30 сенатори, 315 „конници“ и безброй хора от народа.

Клавдий се опитва да се защити, но съдът не му позволява. Осъжда го, без да му даде възможност да се защити, точно както и той е осъждал своите поданици, без да ги изслушва. И го осъжда да разбърква вечно зарове във една кожена чаша без дъно!

Но в този миг се появява Калигула.

— Къде го водите? Той е мой слуга! Хиляди пъти съм го ритал по задника!

Тогава Аяк предава Клавдий на Калигула, който го назначава за писар на един свой освободен роб.

Тази сатира страшно разгневила Агрипина и я настроила срещу Сенека и Нерон. Това осмиване на съпруга й, когото и самата тя считала за идиот, това опетняване на обожествяването на императорите било опасно за авторитета на върховната власт.

Знаела, че съпругът й е извършил много убийства заради нея. Следователно сатирата осмивала и самата нея. И навярно Агрипина направила много остри забележки на лекомисления си син — и не само това било причина за неразбирателството между властната майка и гуляйджията император.

В началото на „кариерата“ си Нерон гледал твърде несериозно на ролята си. Оставял майка си да управлява, а той само гуляел — хлапашка му работа! Бил, значи, човек на плътските наслади! Още в детската си възраст бил много впечатлителен. Веднъж му се случило да види как конете на една кола се подплашили и робът, който ги карал, загинал. Нерон почнал да трепери и да плаче. А майка му, тигрицата Агрипина, изтичала при него и го дръпнала рязко.

— Не те ли е срам — казала му тя — да се страхуваш от такива неща и дори да… съжаляваш един роб?

Полека-лека обаче почнал да осъзнава силата и на титлата, и на волята си. И най-вече почнал да разбира необходимостта от жестокост. Защото има историци, които искат да оправдаят жестокостта на Нерон. И може би до известна степен имат право. Ако не бил по природа звяр, то трябвало да стане такъв. Защото като се почне от майка му и съветниците му и се стигне до последния му войник, всички били зверове.

Колкото повече растял на години императорът, толкова повече растели и пороците му, на които абсолютната му власт давала широки възможности за развитие. И най-главното — престанал да крие пороците си! Нито имал нужда да ги крие, нито пък и другите ги криели!

Сядал на масата на обяд и ставал в полунощ от нея. И пръскал несметни суми, за да задоволи гастрономическите си прищевки. За едно ястие, приготвено с мед, казва Светоний, Нерон похарчил четири милиона сестерции.

Събирал огромни суми пари — но както ги събирал, така и ги прахосвал. За да унищожи враговете си, сиреч за да обсеби имуществото им, след като ги убие, използувал клеветници. За всяка тлъста жертва, предадена на Нерон, клеветникът получавал, както ни съобщава Светоний, пет милиона сестерции.

Това е може би твърде преувеличено, но така или иначе Нерон просто пръскал с две ръце парите си.

— Само когато разточителствувам, чувствувам, че съм император — имал обичай да казва той.