Костас Варналис - Диктаторите

Злосторници били най-вече полските роби и особено тези, които били по планините. Това е лесно обяснимо. По полята и планините много по-лесно можело да се разбойничествува, защото и опасността била по-малка.

В повечето случаи робите работели по цял ден оковани във вериги, а през нощта ги затваряли в тесни помещения като животни; понасяли или вършели най-унизителните неща, всичко, каквото им заповядал господарят. Тези оскотени, низвергнати, без никакво национално, семейно и обществено чувство „подхора“ безусловно са оказвали влияние върху моралния и духовен живот на робовладелците и особено върху техните деца. След като не били длъжни да дават сметка никому за това, как използуват робите си, съвсем естествено било господарите да загубят на свой ред всякакво чувство за човечност и справедливост не само спрямо робите, но и спрямо свободните хора. Ето как възникнало в римската държава това крайно пренебрежение към живота на другите. Най-голямата проява на това презрение били кървавите зрелища с гладиаторите и с дивите зверове, зрелища, които представлявали най-изтънчено естетическо удоволствие за тези ужасни хора. Това незачитане на живота на другите свидетелствува за жестокостите, на които се отдавали римските пълководци над победените народи.

Бащите насаждали в душите на децата си диви инстинкти и дух на властолюбие. По този начин незачитането на живота на другите в течение на няколко века се превърнало във „втора природа“. Невъзможно е да си представим един римлянин от епохата на упадъка като човек със съвест, притежаващ най-важното чувство за едно обществено съжителство — чувството за състрадание.

Римляните като всеки земеделски народ в онези първи години на историческия си живот били хора практични и много консервативни; а това ще рече — егоисти. Равнодушни били към най-големите проблеми на живота и духа и почти напълно им липсвало творческо въображение.

Всичките били такива, но най-вече управляващото съсловие на сенаторите, които представлявали цвета на старата родова аристокрация. Тази управляваща класа наложила своя отпечатък върху „духовната“ култура на Рим. Ала по-късно, преди и след покоряването на Гърция, досегът с гръцката цивилизация пробудил римляните и изтънчил нравите им.

Консервативният тип на Катон Стария, който пламенно провъзгласил своята непоклатима привързаност към древните строги нрави на прадедите, отстъпва пред новия, модерен тип на Емилий Павел.

Емилий Павел е първото официално лице в Рим, първият представител на съсловието на сенаторите, който имал гръцко образование. Макар че пил от изворите на гръцката мъдрост и изкуство, Емилий Павел никак не загубил римщината си. Просто съумял да спои тези две култури, гръцката и римската, и да стане един съвестен поддръжник на справедливостта и съзнателен римски гражданин както в личния си, така и в обществения си живот — освен когато самото му отечество му нареждало да върши престъпления!…

Друг подобен тип на римлянин поклонник на гръцката култура бил Сципион Африкански Стария. Ако Емилий Павел събирал гръцки книги, то Сципион събирал около себе си най-големите гръцки писатели и учени на своето време — историка Полибий и философа Панетий.

Тези гърци открили нови пътища за римската литература и мисъл, променили нравите на аристокрацията и най-важното усъвършенствували римската правна наука и показали на римляните колко стрували като народ.

Римляните, които се хвалели, че имат най-съвършената правна система, всъщност, преди да опознаят гръцката култура, имали много елементарно, чисто практично понятие за право. Една ограничена, нефилософска представа за право. Не зачитали нравствените принципи, които трябва да представляват основата на всеки закон и на всяко управление. Стоическата философия на Панетий и на последователя му Посейдоний — и двамата били от Родос — приемала, че един всеобщ закон управлява света, един божествен закон, който произтичал от всеобщото слово. Тази философия възродила и разширила римските правни теории.

И тъй, пак ще повторим, гърците направили някак по-възвишена представата за право, която римляните имали дотогава; те издигнали и националното им съзнание, рафинирали нравите им и създали литературата им. Първият римски поет е освободеният роб грък Андроник (240–207 г. пр.н.е.). Римската литература започва с преводи на гръцки текстове и продължава с подражание на гръцки образци. Ливий Андроник превел „Одисея“ на Омир. Така че римската литература и в началото си, и в разцвета си, и в упадъка си вървяла по стъпките на гръцката литература.