Костас Варналис - Диктаторите

Тази система на безплатно хранене имала големи икономически и морални последици и за държавата, и за народа. Държавата харчела много средства, а народът не работел, но се продавал или предизвиквал смутове, когато властолюбците го подстрекавали.

Народът в Рим избягвал да работи. Занаятчийството и дребната търговия били считани от аристократите и народа за унизителни неща. Всичко, от което се нуждаел, богаташът го имал в дома си. Доставяли му го робите. Всичко — дрехи, обувки, масло, олио, сирене, покъщнина, съдове и прочие. Следователно, когато някои „свободни“ хора от народа почвали да правят такива неща и ги продавали, те отпадали от съсловието на робите. Целият духовен елит на Рим — историци, философи, поети — имал, както всички аристократи, позорно отношение към народа. Никой от тях не говори за народа, нито го зачита, нито му обръща внимание. Дори философите стоици, които провъзгласявали принципите на човеколюбието и космополитизма, правели по-скоро литература. Никой писател не ни дава никакви сведения за народа, за живота му, за тежненията му, изкуството му, традициите му. Считали историята, както почти всички днешни академични историци, за дело на изключителните личности.

Макар и да казвал, че „човекът е роден за човека и всички са длъжни да си помагат един на друг“, в основата си Цицерон си оставал аристократ, който дълбоко презирал народа, както и Марк Аврелий Антонин, който пишел на гръцки: „Като Антонин мой град и родина е Рим, но като човек — светът.“ Но по-искреният Хораций се провиква направо: „Мразя невежата тълпа!“

Имало обаче много хора, които работели, за да преживяват. Организирани били на сдружения. Хлебари, шивачи, ботушари, ковачи, грънчари и други работели само за хляба наравно с робите, без да ги чувствуват като „професионални конкуренти“. Робите работели непосилно за господарите си и естествено отнемали част от клиентелата на свободните занаятчии. Имало и роби, които работели за своя сметка, като свободните занаятчии.

Но с течение на времето занаятчийските сдружения се превърнали в политически клубове. С други думи, агенции за покупко-продажба на гласове, с водачи и прочие.

Аристократите от Палатинския хълм покварили народа от Субур и Архилат — жителите на най-бедните квартали в столицата. И като си помисли човек, че в Рим не съществувала никаква служба по безопасността и злосторниците си „работели“ безнаказано, тогава ще разбере теглото на бедния народ, който се трудел и работел, без да бъде сигурен дали ще успее да продаде произведенията си. Затова по-сигурна „работа“ било да се продадеш, да те наемат като побойник и да убиваш и грабиш, отколкото да се трудиш. Плутократическата олигархия не се грижела за защитата на трудещите се хора и за произведенията на техния труд. Не щели и да знаят за простия народ!

През последните години на републиката — I век преди нашата ера — в Рим имало 600 „отци“ или „съвършени“, сиреч сенатори, 1500–2000 плутократи, 500 000 бедняци и 250 000 роби!

Родовата и финансовата аристокрация считала хората от народа за „скотове“. А пък законът смятал робите за нещо по-долно и от „скотове“ — считал ги за „неодушевени“ предмети.

Робът не бил личност — personna, — а безлична вещ — res. Не притежавал никакви човешки права. Не можел да се жени. Не можел да има никаква собственост. Господарят имал над роба право на живот и на смърт. Можел да бие робите си с бич, когато му скимне, да ги хвърля в затвора, да ги продава или да ги убива, без да дава никаква сметка за това никому, нито да отговаря пред закона.

Главният източник за набавяне на роби била войната. Всеизвестните „велики“ пълководци, които прославяли римските орли по всички краища на земята, били същевременно плячкаджии и доставчици на роби. Грабели от чуждите страни всичко полезно и ценно — злато, сребро, покъщнина, жито, стада добитък и прочие, но не забравяли да откарват със себе си и хора — мъже, жени и деца. И ги продавали по пазарите за роби на добра цена. Приходите от продажбата на роби били едно от най-важните пера в държавния бюджет.

Търговците на роби следвали войските като гарвани. Още от Рим тръгвали заедно с войските. След всяко сражение и след падането на някой град военачалниците събирали пленниците и ги продавали на търг. Разпродавали на наддаване нещастните роби. Тази търговия била толкова естествена, че съвестта и на „най-образованите“ римляни не се възмущавала от нея. Емилий Павел, „премъдрият“, когото Полибий представя като образец на човечност и носител на всички добродетели, продал след унищожението на македонската държава 150 000 епирци в робство, привърженици на цар Персей.