Костас Варналис - Диктаторите

Първите имали собствени разкошни огромни къщи с прекрасни градини, разполагали с коне, колесници, многобройна прислуга и прочие; а вторите живеели в народни многоетажни постройки, наречени „острови“ (insulae), защото и от четирите страни били отделени от останалите сгради с улици, потънали в кал и прах, както водата отделя един от друг островите.

Постройките на бедните се състояли от три или четири етажа с магазини на приземието; те имали малки стаички, които се осветявали от съвсем малки прозорци. Различни дружества на богаташи строели тези сгради и ги давали под наем. Бедните живеели просто наблъскани в тези къщи — и то само за да ядат и да спят. Всъщност тези зандани не били годни за живеене.

По-голямата част от времето си бедните наематели прекарвали извън стаята си — на улицата, в кръчмите, на Форума. Лесно разбираемо е тогава, че при такива битови условия един истински семеен живот, с домашни божества и прочие бил невъзможен. Не ще и питане, че тези сгради, предназначени за бедняците и издигнати от хора, които презирали народа и го считали ни повече, ни по-малко за животно, били лошо построени.

Натрупването на много наематели в тези паянтови къщи, овехтяването им и липсата на всякакви поправки, на каквото и да е поддържане, ставало причина за рухването на тези „острови“, които погребвали в развалините си бедните хорица.

Крас Богаташа не пропускал такива изгодни случаи. Така, както купувал за парче хляб изгорелите къщи, по същия начин се сдобивал и със срутените или готови да се сгромолясат постройки, заедно с околните строителни участъци. Благодарение на тази система половината Рим станал негова собственост!

И тъй народът живеел в паянтови къщи сред мръсотия, мрак, болести и гадини. А какво ядял? Хляб и зеленчуци, най-вече боб и кромид. „Невзискателен“ народ, са казвали навярно с национална гордост богатите разбойници от оная епоха, „невзискателен“ и затова патриотичен!

В Рим живеели 500 000 бедняци. Богаташите не надхвърляли 2000 души. Съпоставката и съотношението са като съвременните — трябва да се удесетори числото на бедните! И след като хлябът бил основната храна на народа, за да избегне вътрешни сътресения, държавата трябвало да има винаги пълни с жито складове, за да може да го раздава на гладния народ. За всеки човек от народа било необходимо кило и половина жито на ден. Обаче Италия не произвеждала достатъчно зърнени храни. Защото големите земевладелци станали банкери и „бирници“ и не влагали парите си за производителни цели. Освен това обработването на земята струвало скъпо. Първо, тъй като е планинска страна, Италия не разполага с голяма обработваема площ. Сетне, нямало добри пътища за пренасянето на житото. И трето, превозът бил много скъп. Но не било само това, имало още нещо — държавата определяла ниски цени за житото. Искала да улесни себе си в отношенията си с народа. Ала едрите чифликчии съвсем нямали намерение да си създават грижи и да бъдат „ограбвани“ заради простаците бедняци! И затова предпочитали да дават под наем земите си на скотовъдците за паша. Получавали по-големи и при това без труд придобити доходи от нивите си, отколкото ако ги засявали с жито.

Но тогава откъде държавата доставяла нужното за изхранването на народа жито? От Сицилия, Сардиния, Африка. Превозът по море бил много по-евтин, отколкото по суша. А освен това житото в провинциите било по-евтино по две причини: първо, управителите принуждавали с бич поданиците да обработват земята, а след това им вземали зърното на съсипващи цени. С една дума, едрите чифликчии не желаели да обработват земите си заради народа. Народът в провинциите трябвало да работи и за богаташите, и за народа в Рим. Провинциите хем хранели целия Рим, хем от тях държавата и управниците забогатявали — чрез данъците и плячкаджийството!

Проблемът за изхранването на народа бил жизненоважен за съществуването на държавата. Защото държавата, управниците и плутократите наистина презирали народа, но ако този народ нямал какво да яде, ставал много опасен звяр! Народът, както и друг път отбелязахме, е бил покварен и развратен от самите политици. Когато се завръщали от война, победоносните военачалници домъквали много „крадено“ жито от чуждите страни и го раздавали безплатно на народа, за да увеличат популярността си и да спечелят гласовете му.

Това нещо се повтаряло много често. Народът свикнал да получава даром хляба си. Държавата сама утвърдила това положение. Всеки ден раздавала безплатно жито на 350 000 души! Веднъж установена тази „система“, по-късно никой не посмял да я отмени. Единствен Август, когато се отървал от политическите си противници и станал пожизнен и абсолютен господар на държавата и следователно нямал нужда от гласовете на народа, свел броя на дармоядите на 150 000 — не посмял да ги съкрати напълно, защото макар че бил диктатор, все пак имал нужда и от привързаността на народа.