Иван Петров: Играта

Ние всички се засмяхме с Reebok и разговорът се отприщи. Попаднахме моментално в неговия водовъртеж. Всеки се опитваше да даде най-доброто от себе си. Мъдри сентенции се преплитаха с ефектни изказвания, младостта се сблъскваше с опита, елегантността с грубостта, самоувереността с високомерието, преплитаха се шпаги, хвърчаха искри. Никой не отстъпваше, всеки нападаше смело и контраатакуваше, когато беше необходимо. Постепенно така се увлякохме в разговора, че загубихме всякаква представа за времето. Секундите, минутите и часовете се сляха в един бесен поток, в който всяка точно изказана дума, всеки жест, който беше на място, всяка мимика, имаха свой смисъл и опияняваха по свой неповторим начин. Неусетно точно регламентираното време — 2 часа — изтече. След кратко броене аз бях обявен за временен лидер. Беше време да платим сметката. След като сервитьорката донесе касовата бележка, всички извадихме кредитните си карти. Открояваше се Gold MasterCard на Gucci, моята American Card Platinium, Nike имаше Visa Gold, която съвпадаше с тази на Gianni Versace, а Reebok имаше Visa Platinium. Yves Saint Laurent естествено не можеше да се похвали с добра кредитна карта. Така аз успях да задържа преднината си и да бъда обявен за победителят. Време беше да си тръгваме. Естествено Yves Saint Laurent избра мен и най-вероятно щяхме да прекараме нощта заедно, с което настроението ми съвсем се подобри. Уговорихме се да я изчакам на чист въздух и аз напуснах победоносно заведението, свирукайки си.

Бях в превъзходно настроение и мислех да полея този успех с бургундско вино и морски деликатеси в най-хубавия рибен ресторант в града. Докато чаках пред интернет-кафето, си мислех не само за Nike, Reebok, Gucci, Gianni Versace и Yves Saint Laurent, но и за сервитьорката, както и за всички онези безлични нещастници като нея, които не са постигнали нищо запомнящо се в живота. Чудех се как може да има хора, които нямат достатъчно личностни качества, за да успяват в живота. Навън беше доста ветровито. Вятърът виеше както в най-суровите зими. Докато чаках, чух немощен глас:

— Помогнете на бедния старец!

По принцип е под достойнството ми да се занимавам с просяци, но бях спечелил, настроението ми беше страхотно и ми хрумна да се позабавлявам за негова сметка.

— Дядка, няма смисъл да просиш, — казах възможно най-насмешливо — а по-добре си намери работа!

— Кой си ти, синко? — този дядка си търсеше майстора. Е, какво пък, заинтригува ме, може и да не бъда прекалено жесток, ако се държи добре.

— Аз съм съветник по икономическите въпроси на Финансова Къща Merrill Lynch, дядка. Аз съм постигнал толкова много неща в живота, дядка! А какво си постигнал ти?

— Аз не те питам какво работиш, а кой си, синко?

— Завършил съм Финанси в Харвард с отличен успех. Бил съм консултант на много правителства.

— Аз не те питам какво си завършил, а кой си, синко? — попита още по-настойчиво дядката.

Тоя сигурно питаше какво притежавам.

— Притежавам 4 дка вила на Майорка, яхта, 2 700 000 $ в Швейцарска банка.

— Аз не те питам какво притежаваш, а кой си, синко? — повтори за пореден път като папагал дядката.

Явно дядката ме питаше за името.

— За името ли ме питаш, дядка? Сега ще ти кажа. — Кой съм аз? Кой съм аз? КОЙ СЪМ АЗ? Не е ли смешно, забравих си името. Не помня някой да ме е наричал по име от доста време насам. В Merrill Lynch никой не те нарича с истинското ти име. Страхуват се, да не го научат конкурентите, за да не се доберат до теб и да не започнат да те подслушват. Защото ако врага научи нашата информация, с нас е свършено. Така е и в „Играта“. Не случайно най-важното правило на „Играта“ е НИКАКВИ ИМЕНА. Така правят не само в Merrill Lynch, но и във всички други големи корпорации. В такова положение са и моите днешни противници, но не само в „Играта“, но и в техните корпорации. И така в Merrill Lynch бях „Ynti“, в Интернет „Stormer“, а в „Играта“ бях просто Armani, по дрехите, които нося. Трябваше ВЕДНАГА да науча името си. Започнах трескаво да ровя в портмонето си. С треперещи ръце извадих личната си карта. НЯМАШЕ ИМЕ. Всичко си беше на мястото, и снимката, и ЕГН, и пръстовите отпечатъци, и адресът, но НЯМАШЕ ИМЕ. Чак сега се досетих, че преди известно време при целия екип дойде Главният Мениджър, което си беше събитие. Главният Мениджър ни тегли една реч за това какво е длъжен да направи всеки, за да работи екипът по-добре. И ни попита дали няма да имаме нещо против, да се откажем от имената си. Каза, че в това вече нямало нищо незаконно, тъй като под натиска на големите корпорации правителството гласувало този закон. Като по този начин защитата от изтичане на информация ще се увеличи значително. Никой не искаше да разочарова Главния Мениджър и така ние подписахме. И от тогава АЗ нямам име. Невероятно е как съм забравил. Трябва да са ни дали нещо, за да забравим... ти е името синко?