Горан Петрович - Всичко, което зная за времето

Баща ми винаги ходи на лекар с майка ми, но този път му правя компания аз. Убиваме времето, като наблюдаваме онези двамата, които от своя страна го убиват, сравнявайки ръчните си часовници. Някой попита колко е часът, и двамата отговориха едновременно, в един и същи миг, но различно. Започна се с отклонение от само една минута. После се продължи с наддумване чий часовник е по-точен. По-хубав. По-добър. Собственикът на „ориент“ твърдеше, че „сейко“ се надценява. Той едно време имал същия такъв „сейко“, но сегашният му „ориент“ бил много по-качествен. Собственикът на „сейко“ не отстъпва за нищо на света, наистина, твърди той, „ориентът“ бил просто по-лоша имитация на „сейко“. Изреждат се предимствата. Автоматик. Хронометър. Датник. Фази на луната. Неръждаема стомана. Броя на камъните. Непромокаем. Устойчив на удари.

— Хайде, моля ти се… — пренебрежително махва с ръка първият.

— Възрастен човек, а говорите глупости… — обидено отвръща другият.

Най-накрая двамата решават да докажат на място последното качество, отделят се от тълпата, отиват в свободната част на коридора, пред затворената лаборатория, свалят часовниците си и ги разменят. Виждал бях това и по-рано. Но никога на такова място. Обикновено в кръчмата, пийнали, хората се състезават чий часовник може да издържи по-силен удар. Тези двама души обаче го правеха в поликлиниката. Бяха дошли тук, защото не се чувстваха добре. Сега единият бясно хвърли часовника на другия. Другият направи същото, но към яда си добави и омраза. Чуваха се ударите на метала о пода. И „ориентът“, и „сейкото“ издържаха първия опит и всичко се повтори. Случайно събориха кошчето с купчини засъхнали салфетки и едри парцали напоен с кръв памук. Яростно, колкото сила имат, тряснаха за трети път своите часовници, целейки се там, където винените плочки бяха изпадали, в полето на голия бетон.

— Премович… Тук ли е Премович… — неочаквано сестрата продължи да извиква пациентите по подредените сутринта здравни книжки.

Вероятно единият от двамата беше Премович. Той сега обаче не чуваше своето презиме, но дори да го чуваше, трудно щеше да се откаже, докато не докаже, че неговият часовник е по-добрият, докато не срази противника, докато всъщност не го унизи. От объркването сред останалите пациенти се възползва един гърчав мъж, който дойде последен. Като повтаряше, че иска само да попита нещо, само да попита, само да попита нещо доктора, той мина между всички и се шмугна покрай равнодушната сестра в кабинета.

Баща ми тихо каза:

— Изведи ме оттук… Не се чувствам добре…

Навън беше 1998 година.

Обяд.

Добре направих, като занесох вратата в мазето.

Архитектът на нашата нова сграда не се е съобразявал особено с функционалните размери на помещенията. Затова нямаше живеещи, които веднага след като се настаняваха, да не се заемаха да правят промени. Ние вдигнахме една вътрешна стена, а друга частично разрушихме. Една врата обърнахме, защото беше сложена така, че две трети от килера не можеше да се използва, а друга врата зазидахме. Всичко това изискваше цяла поредица от малки интервенции — преместване на електрически ключове, сваляне и добавяне на керамични плочки, скъсяване и наставяне на лайсни, най-сетне — шпакловане и боядисване на стените. Нямаше какво да правя с излишната врата, т.е. с вратата и касата, сложих ги в мазето…

Зелените щори, които свалих тогава, ги върнах на прозорците преди самите бомбардировки. Всички затъмняваха жилищата си, решихме и ние да не се различаваме от другите. Само десетина минути преди първата сирена една щора падна от ръцете ми и събори цъфналото мушкато на перваза на прозореца, мушкатото, което получихме от една приятелка по случай настаняването ни в новия дом. Саксията падна така, че растението се пречупи в корена. Шепичка пръст остана да лежи на пода, докато слизахме в мазето. Там, долу, още същата вечер, направих импровизиран креват; сложих една дъска, а върху нея поставих вратата, като предварително свалих дръжката. Всичко се натамани до сантиметър. Занесохме дюшек, завивки и детски рисунки — леглото беше достатъчно широко за жена ми и дъщеря ми. И те прекараха на него повечето нощи. Нашето жилище се намира близо до моста, а върху покрива на съседната сграда — едва тогава обърнах внимание — имаше стълб за антени, т.нар. линк и много други съоръжения на няколко телевизии. Привечер слизах в мазето, оставах със семейството си, докато заспи, а после се връщах горе. Седях на течение, защото по съвета на опитния сараевчанин Вулета Журич заради експлозиите бяхме отворили всички прозорци. Нощите бяха осеяни със звезди, необичайно топли за това време на годината. В околностите на града светваше, а после закънтяваше. Нямах търпение да чета нещо по-дълго, затова прекарвах по-голямата част от времето, прелиствайки речници. Единствената включена лампа и блясъците на хоризонта като че ли разкриваха съвсем нови значения на понятията.