Горан Петрович - Месечина над тепсията

— Да! — внезапно се сепна дядо; мравките се разбягаха.

— На хартиите, които Александър разгледал, били записани най-различни разкази за различни неща: за крилати коне, огнени птици, делтите на месечината, вълшебниците, войните, любовта, изворите и какво ли още не. Александър Македонски четял ли, четял. Господарят на ивицата на света вършел всичко сам: Вчесвал и чистел крилатите коне, отглеждал птиците с огнени криле, разресвал дългите коси на хубавиците, бил дворцов шут и мъдрец, ковач и златар, владетел и поданик… Когато Александър Македонски станал (тъкмо четял нещо за мозайките), пелерината му вече не докосвала пръстения под, краищата на плаща му падали върху най-красивата мозайка, изработена от хилядоцветни частици! „Виждаш ли: каквото напиша, това и става!“ — казал господарят на ивицата на света, като се надигнал от трикракото си столче. „Твоето кралство не може да бъде завоювано, то не е истинско, то не съществува, нали?“ — попитал Александър. „Ох, грешиш, не съществуват само форми без ивици! Ивиците определят размерите на нещата!“ — опитал се да обясни старецът.

— Светът е тепсия, обточена от разказване — повторих вчерашното изказване на дядо.

— Така е било някога — съгласи се той. — Но нека завърша. Господарят на ивицата на света приготвил гозба от своите най-успешни описания. Яли риба, която хвърля хайвера си някъде около месечината, пили вино, което зрее на стръмнината накрай света, там, където лозовите насаждения са най-близко до слънчевите лъчи. И тогава, изневиделица, докато пред очите на Александър скромната къща се превръщала в палат с безброй прозорци и врати, се чули викове на двора. Домакинът и гостенинът оставили кристалните бокали и излезли навън. Александър Македонски едва познал вестоносеца, когото изпратил още в първия ден на похода в столицата, някога все още момче, сега кажи-речи истински мъж, новодошлият задъхано викал от покрития с пяна кон: „Господарю! Господарю, най-после ви настигнах! Нося лоши новини! Господарю, из царството са плъзнали злостни слухове, че сте мъртъв! Готвят се безредици, започна битката за властта!“ Александър пребледнял, хванал се за бляскавото си оръжие и още същия миг пожелал да яхне коня, но домакинът, старецът с трикракото столче под мишница, сложил ръка на рамото му. „Къде, Александре? Нима не си дошъл да завоюваш ивицата на света? Можеш да смяташ, че си се увенчал и с този венец на славата! Вестоносецо, мястото ти не е тук, веднага се върни там, откъдето си дошъл! Разнеси навсякъде из вътрешността, че Александър Македонски е останал в кралството, което е обръч на всички познати форми!“

— Е, сега вече прекали! — казах и макар да не знаех защо го правя, станах да се връщам обратно. — Ако не ти е известно, Александър Македонски е умрял много млад в своята столица!

— Мигар аз съм твърдял нещо друго? — остана дядо да седи на буковия труп до заспалия гущер. — Разбира се, че е умрял, когато срещнал поклонника с шапката и дългоухата сова над това сламено гнездо. След срещата с него никой не може да остане жив, не е могъл и Александър, въпреки че е бил владетел на целия свят. Между другото, понеже виждам, че си се запътил да се връщаш, знаеш ли къде е гробът на Александър Македонски?

— Не — отговорих. — Никой не знае това.

Дядо многозначително замълча. Из тревата предпазливо се надигаха мравки, дебнейки своята плячка от трошици тишина.

— Хей! — извиках аз. — Какво искаш да кажеш?

— Ехей! — отговориха стените на двореца Ехей или това беше моят глас, който отекна сякаш на ивицата на някакво необятно пространство.

Наистина, изглежда много неща на света бяха преобърнати. Връщането беше несравнимо по-кратко. Въпреки че когато тръгнахме обратно, почти падаше първият здрач, пристигнахме вкъщи почти по същото време на деня — беше се смрачило най-много колкото една крачка.

— Направи ми една услуга — помоли ме дядо, когато влязохме в двора. — Довечера смени ти пердетата на прозорците. Избери някои по-светли, без облаци, ако може с избродирана пълна месечина.

— Добре — отговорих. — А ти? Къде ще ходиш?

— Само малко ще си почина на пейката — отговори той.

Влязох вкъщи. Странно, тъпчех по тишина. Нима баба е успяла да измете всичко: разсипваното кажи-речи цял живот скърцане на пода, умореното дишане на гредите, хлопането на прозорците, пукането на варовика и протягането на пукнатините. Някой беше спуснал черна кърпа върху огледалото в коридора. Някой беше оставил вратата на дядовата стая отворена. Някой лежеше с кръстосани ръце на одъра в средата на стаята. Вощеницата треперливо осветяваше лицето на умрелия, бледото лице на моя дядо.