Горан Петрович - Месечина над тепсията

Зад един завой без особени знаци гората се разреди, сенките на короните на дърветата останаха зад нас. Отпред ни се показа малка горска полянка, обрасла в слънце. Насред полянката се намираше малка каменна сграда на неопределена възраст, очевидно твърде изоставена, прошарена с пукнатини, без покрив, само с четири прозореца и тясна врата.

— Стигнахме! — насочи дядо победоносен възглас към малката къща.

Забързахме след тропота на Александровия кон.

Докато наоколо се отместваха лъчите и стръкчетата трева, дядо разпалено продължаваше своя разказ:

— Скромната сграда, пред която се озовал Александър, не приличала на дворец, дори трудно могла да мине за що-годе приличен приют. Със своята простота тя била в пълно противоречие с буйната природа и чудесата, с които била обрасла ивицата на света. Човекът, който седял на трикрако столче пред къщата, също не би могъл да бъде никакъв велик владетел, в най-добрия случай ставало въпрос за горски пазач или за някакъв особняк. Дрехите му били от просто сукно, косата му рядка, брадата занемарена, единствено очите му излъчвали някакво сияние, което обикновено наричаме топлина.

Споделях напълно разочарованието на Александър Македонски. И тогава, и сега подобно на дъбовата греда, здраво залостена и в миналото, и в настоящето, едно беше сигурно — дворецът Ехей никога не е бил палат. Колкото и да се напрягах, не виждах нищо особено в този градеж, заради който бихме толкова път. Всичко се събираше на една купчина; баба беше права: разказите на дядо си бяха чисти преувеличения.

— Тоя, дето седял на трикрако столче, старецът пред къщата, бил господарят на ивицата на света, така ли? — попитах откровено заядливо.

— Така е — потвърди дядо, като се престори, че не е доловил тона ми. — По-точно, така се представил на Александър Македонски. Големият завоевател първо смутено се усмихнал, после избухнал в искрен смях. Господар на ивицата на света в кръпки! Господар, от когото се носи съмнителна миризма, сякаш току-що е излязъл от обор! Господар, който седи на трикрако столче! Александър се тресял от смях, а старецът го наблюдавал спокойно, без ни най-малко да се обиди, отдаден на изпридането на търпението. Най-сетне гостенинът станал сериозен. „Каня те в моя дом, видя моето имение, виж сега и откъде управлявам!“ — точно така казал домакинът на Александър Македонски, като се изправил и пъхнал трикракото столче под лявата си мишница.

Веднага след дядо прекрачих и аз каменния праг на двореца Ехей. Вътрешността на сградата беше точно толкова скромна, колкото и външният й вид. Разлистени лескови храсти, широки листа от папрат, следобедът, който си почива върху лишеи, съборени късове дялан камък, нащърбен квадрат небе — това беше всичко, което можеше да се види. Гледах дядо изпод вежди и се питах как ще излезе сега от това безинтересно положение.

— И Александър Македонски приел поканата, — продължи дядо. — Трябвало да остави блясъка на позлатените си доспехи и оръжие пред вратата, в дома на стареца имало малко светлина, толкова, колкото да се долови пръстеният под, грубо изработената покъщнина, на стените — чифт опънати кожи, на клиновете няколко глинени стомни. На угасналото огнище имало съд с някакво сиромашко ядене. „Добре дошъл“ — казал старецът прекалено високо, както говорят хората, които дълго живеят уединено и с движение на ръката посочил на гостенина масата, на която през единствения отворен прозорец се облягал косият стълб на слънчевите лъчи. Александър Македонски закрачил в посока към поздрава. „Закопчалката на кралството, което обгражда като ивица света“ — обяснил старецът, когато гостенинът седнал на масата, покрита с пергаменти и хартии, с много пера и купички. „Разгледай, няма закъде да бързаш, тук и трите времена са под моя власт“ — извикал самозваният господар на ивицата на света, извадил от невидим джоб късче мълчание, оставил на земята трикракото си столче и с цялата си тежест се отпуснал на него.

Един буков труп сред развалините, подпрян на два камъка, ми се стори удобно място за чакане. Един гущер, несвикнал да се плаши от хора, отегчено вдигна дремещи клепачи, за да продължи да сънува. Двамата с дядо седнахме и се заехме да натрошаваме мълчанието. Колона от мравки препускаше към трохите, влачеше ги, носеше ги някъде под земята. Оттам значи идва голямата тишина, помислих си аз. Времето стоеше неподвижно или течеше, не бях напълно сигурен в чувството си.