Горан Петрович - Месечина над тепсията

Излегнахме се под огромен дъб. Дядо извади от торбата хляб и сирене. Аз оглеждах околността. Пътят, по който вървяхме, отдавна беше навлязъл в гора. Небето беше ясно, можеше да се види цветът на зениците на някое по-бавно ято диви гъски. Боже, нима оттук е минавал Александър Македонски? Може би неговият отряд е спрял точно на това място? Може би неговите войници и самият той точно на това място са връзвали разхлабилите се от дългия поход дисаги, натъпкани със спомени за дома, с надежди за победа, с желания за вечна слава?

Дядо раздели кайсиите. Старателно върна костилките в торбата. Загледа се известно време в съдържанието й, протегна ръка нагоре, сякаш да провери тежестта й.

— Обичаите наистина могат да уморят човека — каза. — Не срещнахме нито един роднина или добри хора. Напразно мъкнах на гръб толкова поздрави.

— Да тръгваме, че ако към нас се присъединят и сенките, ще напредваме по-бавно, а право да ти кажа, дори не зная какво да си говоря с тях — стана дядо, като изтърсваше хладината от лактите и коленете си.

— Колко още има до двореца Ехей? — с готовност го последвах и аз, стори ми се, че чувам дрънкането на оръжието на войската, която се готви да продължи пътя си.

— Няма много — направи дядо първата крачка и се облегна на разказа. — Та когато звездите от пръсната шепа просо пораснали колкото пожълтели тикви в синьото поле, походът на Александър Македонски се озовал на ивицата на света. Слуховете, които описвали тези предели, не били лъжливи, само дето поради голямата отдалеченост били доста избледнели. Това кралство било с цяла една хубост по-хубаво от всички, които Александър Македонски бил завоювал някога. Потоците, които се вливали от земята в самото начало на свода, носели в небето сребърните люспи на рибите, седефа на мидите и златните отблясъци на водните кончета. Реките, които течали обратно, заливали земята с вълни от светлина. От време на време някоя непредпазлива птица прелитала през границата и там сред клоните на вятъра снасяла яйцата си, от които на другата сутрин се излюпвали меки и пухкави птичета…

Направо тичах след дядо. Напълно отдаден на разказа, той не само че не ми обръщаше никакво внимание, но беше оставил далеч зад себе си факта, че като всеки човек на години, не може да ходи толкова бързо. Неочаквано, когато вече си помислих, че бе дошъл моят ред, че и аз ще бъда безмилостно изоставен някъде на горския път, дядо забави крачка и ме изчака с ръце на хълбоците.

— Човешкият ум обаче е като стомна. Пуква се, щом се препълни с алчност!

Под краката на дядо сред прахоляка на пътя се намираха три керамични парченца, остатъци от някакъв съд, който отдавна беше забравил своята форма. Наведох се да разгледам отблизо това безспорно доказателство на дядовите думи, но той веднага ме вдигна с гласа си:

— Губиш си времето, това не е същинският съд. Оттук виждам, че е от по-късно време, по-лоша изработка, по-близка до нас! Да се върнем на пътя! На Александър Македонски не му е било достатъчно, че се е намерил на ивицата на света, искал е и да я завоюва. Така заедно с остатъците от своята войска (защото мнозина били изпратени като вестоносци към столицата, а никой не се бил върнал) започнали да търсят владетеля на тази прекрасна област с намерение да го покорят. Войската дълго пътувала, нетърпеливо очаквайки очертанията на крепостните стени на града, който би трябвало да бъде разкошна закопчалка на този великолепен обръч. Нижели се пейзажи, растели и вехнели ветрове, отминавали дни, излюпените птичета се учели да летят, сменяли се нощи, месеците раждали години, заминавали вестоносци, но никъде не се появявало никакво селище, нищо не говорело за човешко присъствие. Съмнението застигнало няколко души от спътниците на Александър. Низ стръмнините към похода започнало да се търкаля голямо малодушие. По нанагорнището все по-често ги очаквала умората. Все по-голямо неверие се изпречвало на друма. Единствено Александър продължавал да упорства, всеки ден изпращал вестоносци с хубави новини: как само някаква плитка вода, мъничък хълм или мека седловина дели господаря на света от господаря на всичко.

— Колко още има до двореца Ехей? — изневери ми търпението, горският път се превърна в тясна просека, по която не можех да се размина с постоянното и вече уморително повторение на пейзажа.

— Още едно лъкатушно изречение — отговори дядо. — Изведнъж пред останалата войска, ако така може да се нарече самият Александър и неговият най-верен слуга, се появила каменна къща, заобиколена от празно място. Александър Македонски заповядал на своя знаменосец бързо да препусне към столицата и да отнесе радостните вести. А той стегнал колана, дръпнал юздите, конят бясно се изправил на задните си крака и последното разстояние пред конника започнало да се раздробява в искри от прах.