Дан Милман: Свещеното пътуване на мирния воин

Изминаха седем дни. Посещавах художествени галерии. Плувах с шнорхел и плавници, лежах на плажа и чаках — просто чаках. Личната ми обява удари на кухо и краченето по тротоарите започна да прилича на упражнение по безполезност. Обезсърчен, аз се обадих в летището, за да си резервирам билет за дома. Бях готов да зарежа всичко.

Докато пътувах с автобуса към летището, изпаднах в нещо подобно на вцепенение и не забелязвах нищо наоколо. След известно време установих, че стоя пред билетното гише. И след това когато чух в чакалнята да съобщават полета ми, някакъв вътрешен глас в мен каза: „Не!“ Разбрах, че не мога да се откажа. Не и сега, никога. Независимо от всичко. Трябваше да я открия.

Отмених резервацията си, купих си карта на града и се качих на следващия автобус до Хонолулу. По пътя отбелязах местонахождението на всички банки.

Когато се озовах в първата банка, отличаваща се с типичен банков декор, с облекчение открих, че по това време на деня вътре нямаше почти никой. Огледах се наоколо и веднага открих добрата възможност — стройна жена, спортен тип, може би на четирийсет и няколко години. Тя се обърна и ми се усмихна за миг. Когато очите ни се срещнаха, веднага почувствах някакъв интуитивен проблясък — това беше невероятно! Защо не се доверих на себе си още от самото начало?

Тя свърши разговора си с един от банковите служители и се върна на гишето си до сейфовете под купола. Изчаках търпеливо подходящия момент и след това, поемайки си дълбоко въздух, тръгнах към нея.

— Извинете — казах аз с най-лъчезарната, най-искрената и най-внимателната си усмивка, за да не изглеждам като пълен идиот. — Търся една жена — не, нека да се коригирам, — търся някой, който всъщност е жена, но не зная името и. Нали разбирате, един възрастен джентълмен — е, той не е точно джентълмен, — ъ-ъ… един стар човек на име Сократ ми подхвърли идеята да я открия. Това име означава ли нещо за вас?

— Сократ? — откликна тя. — Не беше ли той някакъв древен грък или римлянин… от историята?

— Да, така е… — отвърнах, попарен. — Може би не го познавате под това име. Той е мой учител. Срещнах го в една сервизна бензиностанция — натъртих аз, — бензиностанция в Калифорния . — И след това зачаках със затаен дъх.

Очите й бавно се разшириха и видях там да проблясва нещо.

— Да! Някога имах гадже, което работеше в бензиностанция в Калифорния. Но се казваше Ралф. Мислите ли, че вашият човек би могъл да се казва Ралф?

— Ъ…, не — отговорих аз разочарован. — Не мисля.

— Да-а, е трябва да се връщам на работа. Надявам се, че ще успеете да намерите Архимед…

— Сократ — поправих я аз. — И аз не търся него. Търся жена .

От нея изведнъж повя хлад и тонът й се промени.

— Извинете, трябва да вървя. Надявам се да намерите тази жена скоро . — Почувствах погледа й на гърба си, когато тръгнах към друга касиерка, за да изпълня почти същата процедура. Това беше жена на около петдесетте, със сериозно напудрено и начервено лице. Малко вероятно беше да е моят човек, но не биваше да пропускам никого. Тя размени поглед с първата касиерка и след това се извърна към мен, изпълнена с подозрение.

„Вероятно са усвоили някаква форма на банкова телепатия“, помислих си аз.

— Мога ли да ви помогна? — попита жената.

— Търся една жена, която работи в банка — обясних аз, — но съм забравил името й. Случайно да познавате някого на име Сократ…

— Може би по-добре да поговорите с някой от служителите — прекъсна ме тя. В първия момент си помислих, че говори за някой от сигурността, но тя ми посочи трета жена в тъмен костюм, на бюро, която току-що затвори телефона пред себе си.

Кимнах в знак на благодарност, тръгнах към банковата служителка, погледнах я в очите и й съобщих:

— Здравейте, аз съм мирен воин и търся една приятелка на Сократ.

— Какво ? — отвърна тя и погледна неспокойна към охраната.

— Казвам, че съм потенциален клиент, който иска да вложи парите си в някакъв сигурен фонд .

— О — каза тя, сетне се усмихна и пооправи сакото си. — В такъв случай можем да ви помогнем.

— О, боже, гледай ти колко часа стана! — рекох аз, хвърляйки поглед на часовника си. — Пак ще дойда при вас. Но първо ще обядвам. Довиждане, чао, алоха, със здраве! — Излязох от банката.

Придържах се към същата двойствена схема на мирния воин и потенциалния клиент до края на следобеда. След това се отбих в един бар и за първи път след доста време си поръчах бира. Дори не обичам бира.