Марио Пузо - Кръстникът

Лука се бе отбил в кабарето вечерта преди да стрелят срещу дон Корлеоне. Почти веднага на неговата маса бе дошъл и седнал Бруно Таталия.

— Един мой приятел иска да говори с теб — му каза той.

— Доведи го — отговори Лука. — Готов съм да говоря с всеки твой приятел.

— Не — каза Бруно. — Той иска да те види насаме.

— Кой е той? — попита Лука.

— Един мой приятел — отговори Бруно Таталия. — Иска да ти направи едно предложение. Можеш ли да се срещнеш с него по-късно тази вечер?

— Разбира се — каза Лука. — В колко часа и къде? Таталия тихо каза:

— Кабарето затваря в четири сутринта. Защо не се срещнете тук, докато сервитьорите почистват?

Знаят навиците ми, мислеше си Лука, сигурно са ме следили. Обикновено той ставаше в три или четири следобед и закусваше, после се забавляваше, като играеше на хазарт със свои приятели от семейството или отиваше в близко кабаре да пийне нещо. Никога не си лягаше преди пукването на зората. Така че предложението за среща в четири сутринта не беше толкова странно, колкото изглеждаше.

— Разбира се — каза той. — Ще дойда пак в четири. — Той излезе от кабарето и взе такси до мебелираната си стая на Десето авеню. Живееше у едно италианско семейство, с което имаше далечни роднински връзки. Неговите две стаи бяха отделени от останалата част на апартамента със специална врата. Това разпределение му харесваше, защото не го откъсваше напълно от семейния живот, а едновременно с това го предпазваше от изненади тук, където беше най-уязвим.

Лукавата турска лисица ще покаже рунтавата си опашка, мислеше си Лука. Ако нещата се развиеха бързо и Солоцо се обвържеше с него тази вечер, възможно бе всичко това да свърши и се поднесе като коледен подарък на дон Корлеоне. В стаята си Лука отключи куфара под леглото и извади оттам една непроницаема за куршуми фланела. Беше тежка. Той се съблече и я сложи върху вълненото си бельо, после облече отгоре ризата и сакото си. За миг си помисли да звънне до къщата на дон Корлеоне в Лонг Бийч, за да му каже за това ново развитие на нещата, но знаеше, че той никога с никого не разговаря по телефона, а освен това му бе поставил задачата тайно, което значеше, че не иска никой да знае за нея, дори Хейгън и най-големият му син.

Лука винаги носеше револвер. Имаше разрешително да носи оръжие — може би това беше най-скъпото разрешително за оръжие, издавано някога въобще. Струваше му десет хиляди долара, но щеше да го спаси от затвор, ако полицаите го претърсеха. Като високопоставен оперативен служител на семейството той заслужаваше това разрешително. Но тази вечер, в случай че му се удадеше да свърши работата, той искаше да има „сигурно“ оръжие. Такова, което да не може да бъде намерено. После обаче премисли и реши, че тази вечер ще изслуша само предложението и след това ще докладва на Кръстника, на дон Корлеоне.

Той се упъти обратно към кабарето, но повече не пи. Вместо това поскита по Четиридесет и осма улица, където си направи една спокойна късна вечеря в „Патеи“ — любимия му италиански ресторант. Когато стана време за срещата, той се отправи към кабарето. Портиера вече го нямаше. Момичето на гардероба си беше отишло. Чакаше го само Бруно Таталия, за да го посрещне и отведе към опустелия бар в единия край на салона. Пред себе си виждаше многобройните малки масички и излъскания жълт дървен дансинг, който блестеше сред тях като малък диамант. В сянката беше естрадата, от която се издигаше нагоре тънкото метално стъбло на един микрофон.

Лука седна на бара, а Бруно Таталия отиде от другата страна. Лука отказа предложеното му питие и запали цигара. Възможно бе тази работа да се окаже нещо друго, да не е свързана с Турчина. В този миг обаче той видя, че Солоцо се появява от мрака на най-отдалечения край на салона.

Солоцо се ръкува и седна на бара до него. Таталия сложи чаша пред Турчина, който кимна с благодарност.

— Знаеш ли кой съм? — попита Солоцо.

Лука кимна. Той се усмихна мрачно. Подплашените плъхове напускаха дупките си. С удоволствие щеше да се погрижи за този дезертирал сицилианец.

— Знаеш ли какво ще искам от теб? — попита Солоцо. Лука поклати отрицателно глава.

— Ще започна голям бизнес — каза Солоцо. — Искам да кажа, че ще има милиони за всички от върхушката. Още с първата пратка мога да ти гарантирам петдесет хиляди долара. Става дума за наркотици. В тях е бъдещето.

Лука попита:

— Защо се обръщаш към мен? Искаш да говоря с шефа си ли?

Солоцо се намръщи.