Велчо Милев - Топлият полюс

Не, Топчев, Неда не е мъртва. Тя просто дойде от друго време и се върна в своето си време.

Била сама в купето на международния влак. Четирима в черни мушами дръпнали вратата на купето — гледали я четири цеви. Тя се усмихнала, както си била с подпъхнати в широкия пуловер ръце, но вместо да извика или да прехапе устни, захапала яката на пуловера. Там винаги стояла пришита малка капсулка… Почти нищо не се променило в първокласното купе. Четирите цеви продължавали да я гледат, а тя — тях. Усмихната. Разнесъл се само дъх на бадеми…

„За последно…“

Последно и за него. Една такава жена може да дойде само от отвъдното, само за една нощ, и да се върне там — за да остане завинаги в днешното, и в него.

Той въздъхна, отпи от горчивото кафе и едва сега забеляза ведрия юнски ден, нахлуващ в остъкления му хол.

Телефонът иззвъня.

— Да — каза той хладно.

— Боже, ухото ми замръзна от вашия глас, господин Сребров! — засмя се насилено госпожа Дани. — Но да оставим това, имам да ви съобщя три изключителни новини.

— Слушам ви.

— Първо, миналата неделя вашата съпруга ни посети и пожела да разгледа параклиса. Остана възхитена. Придружаваше я господин Симеонов.

— Знам — вметна Дано.

— Второ, господин Симеонов е вече околийски прокурор.

— И това знам.

— Добре, но третата новина няма как да я знаете. Рано тази сутрин елитни части на Райха са навлезли дълбоко в територията на комунистическа Русия!

Сега Дано усети смразяващ хлад. Сякаш земята се разлюля под нозете му. Сблъсък между два гигантски Безума, какво ли ще последва от него?

— Ало, господин Сребров! — звънна в слушалката госпожа Дани.

— Да, тук съм, госпожо, но ми е трудно да преглътна тази страхотна новина.

— Нали? — възкликна госпожа Дани. — Времето на силните, господин Сребров, за което си говорихме в параклиса.

— Беше хубаво — отбеляза той.

— Я, днес да не ви е ден за благотворителност?

Той притвори очи, силните кости на лицето му изпъкнаха, но се постара да каже равно:

— Бих обявил всички дни за такива, за да стоя до някой параклис с протегната ръка.

— О! — изненада се госпожа Дани. — Отново живея. — И затвори телефона.

Успех, госпожо, рече си той мрачно. Аз само се опитвам, но не пред твоя параклис.

Това че Ана бе посетила параклиса със Симеонов нямаше никакво значение, освен за Ана и госпожа Дани, всяка от тях е играла своята игра, оценявайки другата. Нищо повече.

Виж, Симеонов като прокурор е опасност — префинена и извратена опасност, поради същността си. Един слаб, но зъл ум, облечен в сила. Нищо добро не очаква околийския град и околията. Трябва да предупреди Петър Каменов, Симеонов не е противник за подценяване.

През целия ден радиото превъзнасяше светкавичните победи на немското оръжие и дух в Русия. Говореше за танкови клинове, за обкръжени армии и напредване със стотици километри в руската земя.

Когато настъпи нощта, Дано излезе да подиша прохладата й на широкото стълбище. Там бе приседнал и Михал. Припламването на цигарата осветяваше замисленото му лице.

— Войната ли прогонва съня ти? — попита Дано.

— Тя, господин Сребров — надигна се Михал, но Дано го спря и сам седна до него.

Селото спеше притихнало.

— Ще бъде страшна война, господин Сребров! — въздъхна Михал. — Който не познава Русия, не знае какво го чака. Тя е огромна. А когато една огромна земя тръгне на смърт, войната вече не е само човешка — земя, небе, реки и снегове тръгват на смърт и убиват, убиват…! Знам го, преживял съм го. Войната е зло и променя хората към зло. Дори тези, които са далече от нея. Ето, земленци, например.

— Те, какво? — попита Дано.

— Тази вечер в кръчмата всички бяха зли. Зло гледаха, зло пиеха, зло мълчаха. Накрая Христо Моллов и Тошето се спречкаха. Тогава злото се видя и усети от всички. Тошето сграбчи Христо за гърлото, стисна го и онзи посиня. А Тошето го стискаше и му викаше: „Усмихни се, тогава ще те пусна!“ И Христо му се усмихна. Тошето огледа кръчмата, сякаш казваше: „Видяхте ли, със сила можеш да насилваш някого и той пак да ти се усмихва!“. После той захвърли Христо, прекоси цялата кръчма и дръпна Юзовица в задната стаичка. Тя също се усмихваше. Може да е принудил и Юзо да му се усмихва, не знам. Всички станахме и си тръгнахме.

Да, но има различни усмивки, потъмня Дано. Сетил се бе за последната усмивка на Неда в международния влак, захапала капсулата в широкия черен пуловер, подпъхнала ръце в него. Усети и дъх на бадеми. А след него и хлад на лицето си, където го бе докоснало едно близнато пръстче.