Велчо Милев - Топлият полюс

Замълчаха, всеки унесен в мислите си.

— Лека нощ! — каза по някое време Михал и тръгна към старата къща.

— Лека нощ — отвърна Дано замислен.

Няма да са леки нито дните, нито нощите. По време на война няма леки дни и нощи. От Землен вече заминаха двайсетина мобилизирани. Появиха се и няколко черни забрадки. Той ги срещаше по улиците — черни забрадки до сами прегорелите очи на жените и питащи детски очи, за които отговор няма. И няма да има. Насилието не отговаря пред никого. То се опива от силата си за още по-големи насилия. Както Тошето. Както собствениците на „Речни мини“. Както ще се опива и Симеонов. Макар че той лично няма да изцапа нежните си ръце, мръсната работа ще върши Топала, всеизвестният в околията садистичен бияч и насилник. Симеонов само ще гледа и ще се топи в извратените си представи на свръхчовек и свръхсила.

Нощта преваляше. Сънливо се обадиха първите петли и сякаш те събудиха болката в стомаха на Дано. Той я притисна с юмрук, влезе в хола и изпи чаша минерална вода на глътки, както го бе посъветвал стария селски доктор. Е, той го съветваше да се прегледа и на рентген при доктор Пашов, но все не намираше време. Болката попритихна.

На заранта баба Стефана го подложи на лековития си билков чай и на сърдития си поглед — че не се лекува, че не се пази, че не слуша. И на още десетина „че“.

Но всичко отиде по дяволите, когато му съобщиха че намерили един от младите миньори обгазен в изоставена стара галерия. Все пак, бяха го открили и извадили навреме.

Младежът дори се шегуваше:

— Защо ми развалихте съня, бе? Така хубаво бях заспал…

Батов посрещна и успокои Дано:

— Добре е, господин Сребров, размина се. Иска да се връща на работа.

— Не! — отсече Дано. А на младежа каза: — Тази седмица ще си стоиш вкъщи, надница ще ти се води.

После извика Батов и Петър Каменов и им нареди:

— Всички стари галерии да се затворят с приковки, така че да са недостъпни. Още днес!

Батов веднага се разпореди и влезе в старата мина. Петър Каменов и Дано поеха към новата.

Петър Каменов очакваше допълнителни разпореждания, но Дано заговори за друго:

— Трябва да сте много внимателни, Петре. Обясни на хората си, властта е пуснала „очи и уши“ навсякъде, ще се намерят и между вас. Обърни особено внимание на Тошето, с неговия необуздан нрав може да предизвика провал и неприятности за всички.

— Разбирам — каза мрачно Петър, — но с Тошето е трудно, почти невъзможно. Нещо повече, увлякъл е младите и те го следват слепешката. Импонира им със силата и крайните си, хазартни убеждения. Някои вече се възприемат като бойци.

— Лошо — изпъшка Дано. И притисна с юмрук подребрието си. Бледото му лице се покри с капчици пот.

— Трябва да се лекуваш — каза Петър Каменов. — А аз ще се опитам да направя нещо. Благодаря за предупреждението!

Разделиха се.

Петър Каменов свърна към новата мина, а Дано тръгна към дома си. Ще пийне минерална вода да укроти болката, ще хапне нещо леко, ще поспи. Тревогите и безсънието очевидно я предизвикват.

Но пред дома му бе спрял автомобила на доктор Пашов. Странно, помисли Дано, едва ли някой го е повикал заради обгазения младеж! А може да е дошъл за друг болен.

В остъкления му хол, обаче, освен Пашов, се бе разположил и Топчев. Баба Стефана им говореше нещо.

— Позволявате ли, господа? — попита от вратата Дано.

Косматият финансист само изръмжа. Пашов отправи към него изпитателен, професионален поглед. А баба Стефана, след като помълча гузно, рече:

— Какво пък, наковладих те по телефона! Болен си, не ядеш, не се лекуваш… Това е! — И побърза да излезе.

Пашов най-сетне се обади:

— Дойдох само да те видя, но ще се наложи да те взема в града. Видът ти никак не ми харесва, Сребърен.

— С белезници, или… — опита да се пошегува Дано.

— А да си спомняш вашият доктор да те е съветвал да дойдеш при Пашов? — попита го Топчев.

— Смътно.

— Не смътно, а мътно, мътните да те вземат! — освирепя финансистът.

— Е, добре, предавам се! — усмихна се насилено Дано. — Но да караме поред. Да приемем, че съм ви казал добре дошли, а вие сте ме поканили в дома ми и сега аз ви предлагам да обядваме.

— Никакъв обяд! — вдигна ръка Пашов. — Искам те гладен за рентгеновия преглед. Закусвал ли си?

— Не успях.

— Отлично. Да тръгваме.

В центъра на околийския град Пашов спря колата и попита Топчев:

— Ще дойдеш ли с нас в болницата?

— Благодаря, не се натискам. Не ми трябва твоята касапница — изръмжа финансистът. После се обърна към Дано: — Ще те чакам у дома.