— Ще си изкопаем надписаните въглища — рекъл Тошето на Петър Каменов.
— Само че щеше да закопаеш себе си и момчетата! — отвърнал му Петър.
— Това не е твоя работа — кипнал Тошето. И дори не се сетил да му благодари.
— А твоята работа е да мислиш, когато залагаш живота на други.
— Ти затова ли лежа десет години в затвора, от много мислене?
Петър Каменов го подпрял с тежкия си поглед и рекъл:
— От моето много мислене лежах само аз, никой друг! А ти поведе момчетата слепешката, право към дръвника.
— Някой трябва да ги поведе — опрял се и Тошето. — Докато мъдрите се намъдруват, лудите ще лудуват.
Тошето вирнал глава и отминал.
Но двамата младежи, които били с Тошето в оная нощ, спрели при Петър Каменов и единият рекъл:
— Благодарско, бай Петре, няма да го забравим!
— Вие по-добре гледайте с какво въже влизате в кладенеца… Има слаби, гнили въжета, макар да изглеждат яки.
Симеонов приписа взрива на нелегалните, но се погрижи да внедри свой сътрудник в мините на Дано Сребров.
Месец по-късно Михал каза на Дано, че новият машинист на хаспела много хитро разпитвал Маргарита за Петър Каменов, за Тошето и за неколцина от лудите млади глави в мината. Уж, я ухажвал, уж се интересувал от „съперниците“ си!
Дано си спомни, че този младеж дойде от „Речни мини“ след стачката там. Нарочил го собственикът и го изгонил. Бе приветлив и работлив младеж, разбираше си от занаята. Когато нямаше работа с хаспела, помагаше ту на Михал, ту на Петър Каменов, ту на Маргарита.
— Кажи на Петър Каменов да го провери, той знае как — нареди Дано. — После ще видим.
Едва ли някой е предполагал последиците от тази проверка. Вечерта на заговезни, както всяка година, на поляната до железопътната линия се събрали деца, младежи и девойки. Напалили огън, прескачали го, а младите миньори, начело с Тошето, заредили „бомбите“: трапчета с карбид и вода, захлупени с пробити консервени кутии, които запалвали и те гърмели, изхвърляйки кутиите на двайсетина метра нагоре. В разгара на пукотевицата младежите се видели обкръжени от полицаи.
— Стой!… Горе ръцете! Никой да не мърда! — разнесли се команди от всички страни.
От тъмното се появил сам Симеонов. Погледал, изругал нещо и заповядал на полицаите:
— Оставете! Връщаме се… Направили са този глупак на маймуна, а той — нас.
Но последиците били далеч по-големи. Симеонов отклонил немските военни ешелони по линията през Землен и всички останали влакове. Очаквал взривяване на железопътната линия. Така му докладвал неговият сътрудник — машинистът на хаспела. Дочул Тошето и младите миньори да говорят за бомби, за железницата… по тъмно!
Машинистът повече ни се видя, ни се чу, а Симеонов го наказали.
— Стана голям майтап, вярно — мърморел Тошето, — но щеше да е по-добре, ако ме бяха оставили аз да го поомачкам в ръцете си. Пак щеше да си иде.
— Щеше, но и тебе щяха да приберат — казал един от младежите. — А така, те сами си го прибраха. Умно го направихме.
— Да, бе! — изсумтял Тошето. — Петър Каменов е по умните работи.
— Не е лъжа. С маша хвърлихме въглена, който щеше да ни запали, без да се опарим. — Казал пак младежът и възкликнал: — Мале-е, самият прокурор ни стана маша!
Останалите прихнали, запревивали се от смях.
Но имало и други, трагични последици.
Разяреният Симеонов още същата нощ повикал Топала, садистичния бияч в полицията, и му наредил да се гаври и измъчва арестуваната преди два дни жена. Докато Топала вършел работата си, Симеонов седял на стол до вратата на тясната килия и гледал. Имало какво да гледа, Топала надминал себе си — между изнасилванията имало побои, чупене на пръсти, изкълчване на стави. Едва на разсъмване оставили полуживата и полугола жена. А по обяд я намерили мъртва. Докато се борела в началото с Топала, в ръката й останало метално копче. С него прерязала вените си.
Тези подробности от комичните и трагични последици стигнаха до Дано чрез Михал и стария Първов, който имаше познати в полицията. Но и мълвата в околийския град вече ги разнасяше.
— Повече не искам да го виждам в дома си! — наредил старият Първов на Ана. — Този извратеняк… е позор за правната наука и за човешкия род. Представям си как е сплитал и разплитал нежните си пръстчета цяла нощ в онази килия. Пфу!
* * *
Имаше и още по-късни последици от тези събития. До железопътния мост край Землен се разположи отделение войници, които денонощно охраняваха моста. Земленци бързо свикнаха с тях. Поздравяваха се. Подаваха им кочани зелена царевица да си изпекат, а чобаните им отливаха прясно овче мляко от гюмовете. Само Тошето им хвърляше злобни погледи, че подпоручикът им често посещаваше кръчмата на Юзовица и оставяше там мирис на ботуши, военна униформа и оръжейна смазка. Но момчето не обръщаше никакво внимание на мургавата и усмихната яловица. Отказваше почерпките й, купуваше бутилка ракия и си тръгваше. А тя разкопчаваше все по-надолу блузката си, но напразно.
Читать дальше