Велчо Милев - Топлият полюс

— Личи ми, значи… — помръкна Пашов. — Вчера оперирах едно дете, като Йя, а когато го отворих — стогодишен рак! Представяш ли си: дете и рак…

Дано въздъхна:

— Същото става днес и със света, Паша. Мирен, градивен свят, а вътре в него — хилядолетния рак на войната!

— Така е, натам върви — въздъхна и доктор Пашов.

— Да оставим това — махна с ръка Дано. — Е, ще гостуваме ли на малката Йя?

— Да тръгваме! — скочи Пашов. — Нямам търпение да видя малката си годеница.

Навън обаче ги връхлетя необичайна глъчка, идеща от кръчмата на Юзовица.

— Какво е това? — изуми се доктор Пашов.

Отговори му Михал, мрачен, с потъмнял глас:

— Война — рече. — Хитлер нападнал Полша. — И отмина.

— Рак…! — изпъшка Пашов. — Да вървим, сребърен, поне в малката Йя го нямаше този убиец.

Спуснаха се към реката и поеха по високия й бряг. Тихата вечер и мирните шумове на селото, чужди на бесовската гълчава в кръчмата, ги потопиха в друг свят. Ромонът на реката, приспивен, а незаспиващ постилаше пътя им.

— Хубаво! — каза тихо Пашов.

Петър Каменов ги посрещна на пътната врата.

— Добре дошли, заповядайте! — покани ги. — Нашият доктор е вече тук.

— Аха, значи, трите орисници на малката ни пациентка са на лице — засмя се Пашов. — Я да я видим и нея!

Но когато влязоха в къщата, Пашов се стъписа.

Бе изминала само една година, а го посрещна не дете, а момиче. Източила се в бяла ленена риза с шевица, Йя сияеше на електрическата светлина.

— Йя, какво е това, възмутен съм! — каза строго Пашов. — Ти не бива да си чак толкова хубава. Годеник съм ти, как ще изглеждаме утре един до друг пред олтара?

— Ами-и… — поруменя момичето, — ще се нацапам малко с въглищата на чичко Сребров.

— Виждаш ли — обърна се Пашов към Дано — още струвам нещо, щом годеницата ми е готова на такава саможертва за мене.

— Благодаря и на трима ви! — каза смутено Йя. — Болеше ме, а ми беше хубаво. Бях в един, такъв, добър свят… Така ще го помня винаги, винаги! — Тя се усмихваше с потръпващи, детски устни, готови за плач.

Иглика, майка й, побърза да сложи в ръцете й три големи ленени кърпи. В единия им ъгъл бе извезано „Йя“. Тя ги преметна на раменете им и се засмя:

— Сама ги извезах.

— Благодаря! — каза Пашов. — Ще я пазя за сватбата. Пазете ги и вие — обърна се той към Дано и стария селски доктор — защото ще кумувате.

— Заповядайте на масата! — покани Иглика. Очите й ги обливаха с тиха благодарност.

Останаха до полунощ. Домът и семейството на Петър Каменов излъчваха уют и простота, в които сговорът и мъдростта се преливаха от мъжката сдържаност на Петър Каменов до детската откровеност на малката Йя. Хубав, топъл дом! И Пашов, и Дано Сребров не можеха да се наситят на този непознат за тях уют.

На тръгване доктор Пашов се обърна към Иглика:

— Благодаря ти, стопанке! Създала си благословен дом, Бог да ти го пази все такъв!

Но на пътната врата Петър Каменов ги задържа:

— Има ли нещо? — попита. — Стори ми се, че донесохте и нещо друго отвън.

— Има, Петре — въздъхна Пашов. — Войната е започнала.

— Хитлер?

— Той.

— Довечера, жив-умрял, те искам у дома! — изръмжа в телефонната слушалка Топчев.

Вече е средата на зимата, а след паметната разходка до параклиса Топчев не беше се обаждал на Дано. Тогава се разделиха хладно.

— Защо ми се струва, че днес ме следяха два чифта очи? — попита го Дано, присвил пепелносивите си очи.

— Звяр! — изръмжа Топчев. — Някой ден ще те поканя у дома и ще ти обясня. Кога — не знам.

Този ден, изглежда, бе дошъл.

Телефонът иззвъня отново. Бе госпожа Дани. Канеше го за пореден път и той за пореден път й отказа:

— Съжалявам, тръгвам за града. Приготвям се вече. — И затвори.

От кухнята се подаде баба Стефана.

— Да ти сложа да хапнеш. Веднага ли тръгваш?

— Не, ще пътувам довечера с влака.

— Щото рече…

— Е, за едни тръгвам веднага, за други — довечера.

— Аха, бил е някой навлек! — прибра се успокоена в кухнята баба Стефана.

На гарата в околийския град Дано слезе по тъмно. Малко преди това бе минал бързият влак и слезлите от него пътници още се източваха от перона. Вниманието му привлякоха две млади жени, особено — по-високата. Имаше свободна, спортна походка и гъсти черни коси, подрязани до раменете. Те се огъваха при всяко нейно движение, без да се разпиляват — запомнящи се коси, като топла смола, върху която редките снежинки мигновено се топяха. Качиха се в очевидно очакващия ги файтон.