Велчо Милев - Топлият полюс

— Не го ли правим вече? — усмихна се Дано. Изви се към нея и усети натиска на кръглото й бедро. Тя не се отдръпна. Притвори само очи, а след това протегна ръка към реката:

— Вижте! Прекрасно е, нали?

Първите два файтона бяха спрели на обширна поляна с мека, есенна трева, преминаваща в пясъчна ивица до ленивите, гладки води на реката. Далече от тях белееше малък параклис, приютил се под короната на грамаден орех.

Топчев ги посрещна с ръмжащ упрек:

— Войската гладна и жадна, а обозът едва се влачи! Да не крепите сурови яйца?

— Сега, сега ще проверим — грабна двете кошници директорът на електроцентралата и занарежда лакомствата от тях върху разстланите одеяла.

— О… о… о…! — посрещаше всяко от тях с възторг компанията.

— А ние да си направим кафе, господин Сребров! — предложи госпожа Дани.

— Те ви го младото поколение — изпортена стока! — отпрати ги Топчев.

На самия бряг върбите сякаш бяха коленичили с разпуснати клони над водата — разкошни и тъжни. Естествено, помисли Дано, при тази непрестанна гледка на отминаващите води…

Госпожа Дани сръчно разпали малък огън от сухите върбови клонки. Сложи медното джезве върху две камъчета и, както бе коленичила и тя, вдигна глава към Дано:

— Ще се опушим — усмихна се невинно. Невинно го гледаше и невинно предоставяше игривата си пазва под коприната.

— Приличате на древна жрица — каза Дано.

— А вие имате странно лице: бледо, а силно. И, щом съм жрица, защо да не съм пророчица. Пророкувам ви успехи, господин Сребров, успехите на силните. Тяхното време идва.

— Нима?

— Наредете се сред силните, господин Сребров, мястото ви е при тях! О, кафето…! — възкликна тя и го отне от огъня. Но после няколко пъти го връща над него, докато от пяната не остана един единствен мехур.

— Окото на кафето — каза госпожа Дани. — Вижте, под него ври, а в него се отразяваме ние, върбите, небето, целият свят. Какво красиво око!

— Ще го изпия с удоволствие — кимна Дано.

— Няма ли да се опиете? — вдигна невинните си очи госпожа Дани.

— От него — не. — Усмихна се той.

Тя сведе очи. Замълчаха. Далече зад тях шумеше мъжката компания. Над тях мълчаха върбите. А между него и госпожа Дани играта продължаваше — с невинност, с престорени смущения и пророчества. Той нито за миг не забравяше, че е обектът на тази игра и се държеше точно като такъв, поддаващ се в малките, невинни ръце на играча!

— Когато замълчим, заприличваме на тези тъжни върби — каза тихо Дано.

— Господи, същото мислех и аз! — въздъхна госпожа Дани. — Хубаво е да чуеш мислите си. В подобно настроение можем да посетим параклиса, нали? — попита подканващо госпожа Дани и се изправи.

Минаха встрани от мъжката компания.

Вратата на параклиса бе заключена, но ключът гостоприемно висеше на малка верижка.

— За да не влиза добитък или дивеч — поясни госпожа Дани, докато отваряше обкованата и потъмняла от времето врата.

Вътре цареше полумрак. Косо иззидано малко прозорче насочваше сноп светлина върху лика на Богородица и Младенеца, изрисувани в синьо и златисто на източната стена. Вратата зад тях тракна, затворила се сама, сякаш пазеше да не излети навън дъхът на тамян, восък и догорели свещи.

Запалиха и те две свещи, госпожа Дани бе предвидила всичко, и ги забодоха в опясъчения малък олтар. Очите на Божията майка и Младенеца оживяха, гледаха меко и благосклонно.

В същия миг Дано долови парфюма на госпожа Дани и далечен мирис на дим от върбови клонки. След това усети склонената й главица на гърдите си. Безмълвно погали меките й коси с брадата си. Единствени свещите пропукваха тихичко в сумрачната тишина на параклиса.

След време към тях се прибави молитвеният шепот на госпожа Дани, накъсан, едва доловим:

— Закриляй ни, Майко… Закриляй силните… дай сили на слабите… Дай ни твоята любов…!

Тя се прекръсти, извърна се към него и прошепна в лицето му:

— Силен си, приятелю! И силните ще те потърсят. Запомни тази наша малка тайна. Запомни всичко тук. То ще е нашето хубаво начало, нали?…

Останалото бе доизказано от малките й ръце, от малките й гърди, от кръглите й бедра, които шептяха по него по-тихо и леко от коприната й.

Тя изведнъж се отдръпна и каза:

— Да си вървим.

Навън дневната светлина ги ослепи. Хвърчилото на ято жерави плуваше в есенното небе.

— Есента си отива — каза той.

— Но ние оставаме. Ние и още нещо… — усмихна се тя.

От шумната мъжка компания бе оцелял единствен Топчев. Седеше мрачен и мрачно отпиваше коняк направо от бутилката. Останалите се бяха натъркаляли в невероятни пози и шумно хъркаха.