Велчо Милев - Топлият полюс

Западния вятър облъхваше Землен с нови, непознати миризми, идещи от железопътната линия. Острият дъх на мазут от траверсите се смесваше с дъха на нагрят метал и чакъл. Релсите сякаш идваха от безкрая и отиваха в безкрая, за да мине света през Землен, и Землен — през света.

Дано вървеше по новото трасе на железницата, но дори тези мисли не изтриваха горчивината от телефонното обаждане на Топчев. И повторното запитване в министерството ударило на камък: „Минералният извор е собственост на държавата и частни капитали не се допускат!“. По-добре безполезна държавна локва, отколкото полезно за всички частно предприятие.

— Ясно ли ти е, момченце? — изхили се Топчев. Но последвалото мълчание го принуди да попита: — Какво става, какво мислиш?

— Мисля си за златното правило на древните, мечко! Те убивали приносителя на лошите вести.

— Хе-хе! — изкиска се Топчев. — Знам аз кога да се родя. А ти, че си закъснял, твоя работа. — И той побърза да затвори.

Да оставиш да се превърне в блато едно богатство, е по възможностите само на чиновническа държава, чието единствено предназначение е да пази сънната си безплодност, мислеше сега Дано. Но я се опитай да минеш през тази сънна безплодност, мигновено се превръща в хиляди зъбчати колела и колелца, които ще те разкъсат и смелят.

Зле започна този ден и обещава зле да завърши. Предстои му да разреши един конфликт между Тошето и младите миньори, за който го уведоми Батов. Останал в старата мина без Петър Каменов, когото Дано назначи надзирател в новата, Тошето съвсем си разпасал пояса. Обиждал новаците, ругаел ги, дори им посягал.

Когато трасето на железницата го изведе извън Землен, Дано се спусна по насипа и пое към мините. При новата мина нямаше работа, но спря. Изненада го приятно подредбата на дървения крепителен материал от двете страни на входа на галерията. А варела с вода за миене бе вдигнат на скеле и крана му очевидно се ползваше като душ, който слънцето през деня затопляше. Под него бе скована скара. Умна и удобна подредба. Ще нареди на Батов да се поучи от Петър Каменов.

При старата мина пристигна в най-подходящия момент. Тошето бе излязъл по никое време и крещеше на Батов:

— Или тях ще махнеш, или аз ще се махна! Кажи го и на Дано Сребров. Ако утре те влязат в мината, аз няма да вляза!

Тошето бе с гръб към Дано и не го виждаше.

— Вече сам го чух — каза тихо зад него Дано. После се обърна към Батов и нареди:

— Който не влезе утре в мината, разплати се с него и веднага го освободи! Без един мината може.

Обърна се и тръгна към Землен. Но чу ядовитото трополене на Тошето към входа на галерията и неясните му ругатни. Нека изпусне парата! — усмихна се Дано.

След обяда баба Стефана го предупреди, че ще намине при сестра си, болнава била нещо.

— Иди, тук няма да трябваш — кимна Дано.

— А ти като полегнеш, да си туриш завивка на кръста, чу ли!

И доволна, че се е разпоредила за всичко, излезе.

Освен минералната вода и диетата, докторът му бе препоръчал задължителен следобеден сън. С този режим Дано наистина се чувстваше добре.

Баба Стефана бе подсигурила и приятната прохлада в спалнята. Завесите на прозореца бяха плътно спуснати. Сумрака веднага го унесе в лек, оздравителен сън.

Нямаше представа колко време е бил в плен на съня, но се пробуди от нечие присъствие. През спуснатите си мигли видя Здравка. Младите й форми разпъваха леката лятна рокля и бяха разтворили пазвата й наполовина. Гледаше го притеснено, но и с отчаяна решителност. Когато той отвори очи, тя трепна, сведе глава и отпусна ръце.

— Исках… — прошепна задавено. — Исках да ви благодаря. Толкова съм ви благодарна…

Момичето се предлагаше. Предлагаше благодарността си с единственото, което имаше, и което бяха искали и вземали от него.

Дано се надигна на лакът и каза строго:

— Втори път не го прави! Никога не го прави! Ти вече си омъжена, имаш дом, пази го и себе си пази!

Лицето на момичето се разкриви пред плач. Но то захлупи и приглуши хълцанията си.

Дано се засмя:

— Нищо не е станало. Забрави! Много си хубава.

— Благо… даря! — заекна Здравка и изтича навън.

Той въздъхна, стана и разтвори плътните завеси на прозореца. Лъчите на залезното слънце го ослепиха.

Извърна се от тях. Къде ли е сега хер Нунке? Залезът му напомни зарево от огньове. А след подобно зарево идва нощта. Колко дълга и мрачна ще бъде тази нощ, и докъде ще се простре? И какъв ден ще се роди от нея?… Ще се справи ли Разума с Безума на месията Хитлер, когото Симеонов така възторжено превъзнася? Въпроси, въпроси! Тревоги и съмнения.