Велчо Милев - Топлият полюс

— Грешен съм — отговори Дано. — Позволих си да си направя кафето сам. Кафе? — предложи на госта.

— Да, на крак… Отивам в града. А трябва и да поговорим.

— В такъв случай ще говорим по пътя. И аз отивам в града.

— Отлично! — Но настроението му никак не бе отлично. Изглеждаше замислен, подтиснат.

Докато пътуваха през Землен, хер Нунке остана мълчалив и замислен. Заговори, едва когато превалиха първия хълм.

— В Германия Безум дойде, хер Сребров — каза. — А Германия и Безум означават Голям Безум!

Хер Нунке говореше, сякаш мислеше на глас.

— Националсоциализмът взе връх. В родината ми някои вече плащат. Но ще плаща и света… Плащам и аз — отзовават ме, хер Сребров. Не харесват докладите ми, искат друга Германия и ще я имат. Не знам само дали след тях ще я има Германия…

— А светлите умове на Германия, геният на германския народ не биха ли могли…? — попита Дано.

— Те са прогонени, хер Сребров, затворени в лагери и тъмници, смазани. А черни факли палят и изгарят трудовете им по улици и площади. Разум гори, за да може да властва Безум.

Дано Сребров омрачня. Бодрото му настроение от сутринта бе попарено. Нищо в този свят вече не ставаше само за себе си, засягаше всичко и всички. Спомни си думите на Топчев за ръмженето, с което го посрещали акционерите на „Речни мини“ и електроцентралата, макар че не засягаше техните интереси. Засега… А при следващата му стъпка, в задаващите се нови закони на джунглата в световен мащаб?… Те, разбира се, ще ги използват докрай!

— Но ти не спирай, хер Сребров! — обади се Нунке. — Пътят ти е добър, продължавай по него. По-нататък всичко ще зависи от разума и безума около тебе. За съжаление!

Топчев ги посрещна пред банката.

— Добре сте ми дошли и двамата! — поздрави и се обърна към Дано: — Господата те очакват в моя кабинет.

— Ще почакат още малко — каза Дано. — Моля те, уреди изплащането на хонорара на хер Нунке, отзовават го в Германия.

— Събитията! — досети се Топчев.

— Да, съжалявам — потвърди хер Нунке.

— Изглежда всички ще съжаляваме — намръщи се Топчев.

Преди да последва финансиста, хер Нунке подаде ръка на Дано:

— Ще пиша… ако мога! — усмихна се той. — Ти не се опитвай. Приятно поработих с теб и за теб, хер Сребров. Надявах се да е задълго, но… Не било писано.

— Ауфвидерзеен! — мина внезапно на немски хер Нунке, предпочел в последния момент родния си език, което му спести и скри чувствата.

Обърна се и последва Топчев.

Бледото лице на Дано застина. Един от хората, на които бе случил по трудния си път, си отиваше от него. Няма незаменими хора, казват, но са неповторими. Тъпа болка с парещи пръсти стисна стомаха му. Нещо там потрепери, изби го студена пот.

След минута всичко премина. Силните му лицеви кости изпънаха бледата кожа и лицето му отново стана безизразно.

Такъв го видяха господата от „Речни мини“ и директора на електроцентралата. Подписаха, подадоха си ръце и след едно безизразно кимване Дано напусна кабинета на Топчев. Последваха го изненадани и подозрителни погледи, които след това се отправиха към Топчев.

— Той си е такъв, не пие. Не е добре със здравето — успокои ги финансистът.

А Дано бе решил да се отбие у Първови, да види дъщеричките си.

В дъното на обширния салон на тъста му се бяха настанили Първов и столичното стажантче Симеонов. Но тонът на Симеонов го изненада, не бе тон на стажантче, а настоятелен и налагащ идеите на новия месия — Адолф Хитлер! Очевидно скептичността на Първов бе предизвикала стажанта.

— Ти какво мислиш? — посрещна го с въпрос тъстът му.

— Мисля, че щеше да е по-добре, ако не се налагаше да го мислим.

— Но след като се налага?!… — В женствения маниер и глас на Симеонов прозвуча метален звук.

Ето опасността, която подозираше у Симеонов, помисли мигновено Дано. Няма нищо по-опасно от силата в ръцете на слабия. А подобна сила слабият може да получи единствено от властта, от никоя друга човешка дейност. Властта е достъпната проститутка за слабите, на която скъпо плащат всички останали. Усетил е полъха на своето време Симеонов!

— И така, какво мислите, господин Сребров?! — повтори настоятелния си въпрос стажантът. Вече не сплиташе и разплиташе пръстите си.

— Мисленето предоставям на мислещите, господин Симеонов — отговори възможно най-мъгляво Дано.

— Тоест?

— Извинете — отмина го Дано. — Времето ми е малко, отивам да видя децата.

И се отправи към детската стая.

— Странен и неуловим… — настигнаха го думите на Симеонов.