Велчо Милев - Топлият полюс

— Защо не. Но не непременно мини, животът не е само огнище.

— О, да — и слава! — възкликна Симеонов.

— Не съм мислил — отговори безизразно Дано.

— Здравият не мисли за здраве! — подчерта Първов.

Симеонов потърси подкрепа от Ана, но тя бе застинала в обичайното си безсилие и безмълвие в присъствието на Дано Сребров. Арктическия хлад, който излъчваше този мъж, я сковаваше. А е неин съпруг, баща на децата й, ала еднакво недостъпен и в близостта, и в далечността си.

Аристократът Първов, обаче, задълго бе спрял любопитния си поглед върху Дано. Той сякаш едва сега започваше да открива и опознава зет си. Да му се не надяваш! Довчерашното селско лимонададжийче извървя такъв път, че вече не знаеш докъде ще стигне. И сам, при това — единак! Изглежда Топчев ще се окаже прав с неговото бълнуване за „гения на дивото“. Подушил го е. Ама то, дивото диво подушва… — усмихна се в себе си Първов.

Лицето на Първов не скриваше мислите и новите му чувства към Дано. За Симеонов не беше трудно да ги разчете и той хвърляше къси, иронични погледи към стария магистрат. Обидния мълчалив присмех на женственото парвеню не остана скрит от Дано. Точно по средата на обяда той се обърна към Първов:

— Последното ви дело събуди възхищение дори тук, в Землен. И не толкова блестящата ви защита, колкото професионалния ви и човешки морал.

Каза го равно, някак между другото. А Симеонов се задави, закашля се — именно Симеонов бе загубил това, на пръв поглед спечелено дело, което обещаваше първия провал на Първов.

Сега старият адвокат се усмихна иронично, а Ана презрително поклати глава. Дано продължи да се храни. Ама, че удар! — възхити се Първов. И по нищо не му личи, че го е нанесъл. Мисълта на този младеж е така фино наточена, че острието й е невидимо, а рязването й се усеща, когато вече е сторено.

— Приятен път! — пожела им Дано на изпроводяк. — Съжалявам, че царското събитие се оказа бедно, но в града имате и други възможности.

Заредиха се трескави дни.

Именно те бяха празниците на Дано Сребров. Обмисленото и преобмислено се реализираше. Каруцарите вече пълнеха товарището на гарата, а то пълнеше вагоните с въглища за електроцентралата. Всичко това беше добре, но го правеше уязвим, много по-уязвим. При една евентуална стачка на миньорите, или проблеми с каруцарите, или при една тежка зима щеше да е невъзможно да изпълнява договора с електроцентралата. За последните две опасности бе намерил решение — индустриален клон от железницата до двете мини. Той вече се строеше. Но проблемът с миньорите оставаше и той бе основен. Каква полза щеше да има от железопътните вагони до самите мини, ако от тях не излизат въглища!

Този проблем занимаваше Дано непрестанно. И не за това, че нямаше решение, решението го бяха намерили прозорливи индустриалци в напредналите страни, а за това, че то щеше да го изправи срещу съдружниците му от „Речни мини“. Но друг изход не виждаше.

Наред с всичко следеше и електрифицирането на Землен. То щеше да му даде възможност да замени конската тяга с хаспели при изкарването на вагончетата с въглища от мините. И всичко това трябваше да се свърши преди настъпването на зимата.

Есента бе мека, мъдра и топла, обагрена с всички възможни цветове, но дните и нощите й за Дано Сребров бяха дни и нощи на трескава дейност и размисъл. Не малко работа бързаха да отхвърлят и земленци — прибираха царевици и слънчогледи, оряха и сееха.

Може би единствена Маргарита се бе потопила в есента и попиваше всичко от нея — мекотата й, тъжната й пъстрота и обречеността й пред идещата зима. Тя откъсваше очи от Мопасановите разкази, за да потъне в същата меланхолия на есента, над която чертаеха вечните си кръгове двата ястреба. А залезите й приличаха на смалена газена лампа, поставена на перваза на хоризонта — притеглящи и гаснещи…

Дано Сребров мина с коня си покрай стаичката на Маргарита, кимна й и отмина. Беше се разпоредил миньорите от двете мини да се съберат и да го чакат.

Очакваха го, насядали направо на есенната трева. Само Петър Каменов и Тошето стояха прави до фигура с дървен подпорен материал.

— Да не би чорбаджията да е решил да почерпи — каза високо Тошето.

Дано слезе от коня.

— Кръчмарската почерпка е най-лесна и ще ми излезе най-евтино — отговори той. — Предлагам ви много повече, а вие помислете!

— Значи, почерпка няма да има — измърмори Тошето.

— Да. Но ще имате повод сами да се почерпите. Ето какво ви предлагам! — Дано се отмести така, че да вижда всички миньори, и Петър Каменов. След което продължи: — „Топлик“ вече е акционер в електроцентралата, печалбите му ще растат, предлагам ви и вие да участвате в тези печалби.