Велчо Милев - Топлият полюс

Баба Стефана вече внасяше подноса с почерпката.

— Е, видя ли го Петър Каменов? — попита Тошето, сякаш питаше за свое лично творение.

— Видях го — отвърна Михал. — Прав си, силен мъж, всякак силен.

Петър Каменов наистина се открояваше от останалите миньори, а те веднага се приобщиха към него. Спокоен, скъп на думи и движения, той вършеше всичко точно и спорно.

— Сега ще видиш как този камък ще почне да троши млечните зъбки на Дано Сребров! — закани се Тошето.

— Ти все за трошене мислиш — засмя се Михал. — Щом и двамата са от синия камък, защо да не се завъртят като воденични камъни и заедно да мелят брашно.

— Тъй! — погледна го сърдито Тошето. — И кого ще туриш отдолу? Тая няма да стане, ще видиш…

На Михал никак не му се искаше Тошето да излезе прав. Никоя злина не води към добро. А Дано Сребров, след присвояването на периметъра, не е сторил нито една злина. Напротив, дава работа и хляб на трийсетина земленци, говори и за втора мина, отклони железницата през Землен, иска да го електрифицира, иска шосе до околийския град… А наскоро предложи на Михал да живее в старата му къща срещу задължението да поддържа парното отопление на дома му. После неочаквано го попита:

— Не мислиш ли вече да се задомиш?

— Мисля — смути се Михал. — Здравка ще се зарадва, само… не знам Молловите?

— Аз ще го уредя — отсече Дано.

И още на другия ден го повика да огледа старата къща и му каза, че въпросът с Молловите е уреден.

— Няма защо да отлагате — посъветва го Дано. — Идвайте още тази неделя, настанявайте се и живейте като хората.

Дори по-добре от хората — помисли Михал — кой в Землен, освен Дано, ще живее в къща с парно, която си има и всичко останало — две стаи, кухничка, килер, мебели! Здравка няма да повярва на очите си. Той още не може да повярва, та тя ли? И двамата си нямат никого и нищо и, изведнъж…

Не, на Михал никак не му се иска Тошето да излезе прав.

Вярно, Петър Каменов вече организира миньорите в профсъюз и поставя въпроса за по-високи надници, осигуровки, застраховки, но Дано ще измисли нещо, той винаги измисля. Ще се разберат. Никой от двамата няма интерес другият да се строши: нито мината да остане без миньори, нито миньорите — без работа. Наистина, по трасето на железницата работят доста земленци, но там заплащането е по-малко, а е и работа за година-две, после?

Михал не знаеше, че Дано вече бе намерил решение на назряващия конфликт. Но не бързаше да се намеси. Изчакваше сгодния момент, в който намесата му ще изпревари конфликта, без да изглежда като паника. Идеята му бе подсказана от множеството земленски и другоселски коли и каруци, които чакаха за въглища. Хората по цели нощи палеха огньове, вече застудяваше.

В неделния ден обаче, нищо от това не личеше по бледото лице на Дано. Беше спокоен и разпоредителен в новия дом на Михал и Здравка. Баба Стефана го бе провъзгласила за свекър, а себе си — за свекърва.

— Ще ти е от полза — задяваше го тя. — Две дъщери имаш, тъкмо да се поокършиш.

Баба Стефана и Маргарита подреждаха ту едно, ту друго, а подире им вървеше Здравка, преливаща от радост.

— Ами аз какво да правя? — питаше през смях. Не можеше да повярва, че всичко това ще бъде нейно, само нейно.

— За тебе ще има работа от утре нататък. Днес си булка, днес трябва да си само хубава — отвръщаше й баба Стефана. В един момент я огледа и рече: — Ама ти, дъще, наспроти орисията ти, от къде се взе такова хубавко?

Права беше старата жена, разхубавено от радост младото момиче излъчваше една здрава, чиста и малко дива хубост. Сякаш бе изваяно от брястово дърво, расло на безводна земя — дребно, но с жилава, усукана дървесина.

— Не знам — посърна изведнъж Здравка. — Ако съм хубава, днес се радвам на този дар. До днес ми е бил душманин…

— Тури му пепел, плюй през рамо и го забрави! — рече строго баба Стефана. — Важно е не какво е било, а какво ще бъде. И ти каква ще бъдеш, за досегашното вината не е твоя.

— Знам аз! — каза с неочаквана коравина Здравка. В зелените й очи светнаха сурови пламъчета. После се обърна към прозореца, където Дано обясняваше нещо на Михал за парното отопление, и лицето й се озари: — Боже, как ще се отблагодаря на този човек! Той… той… — засмя се и заплака. Смееше се и плачеше.

— Къде по-голяма благодарност от тази — погали я баба Стефана. — Само че той не обича много-много да му благодарят, да знаеш!

Старата жена огледа стаята, кимна доволна и рече: