Робин Хоб - Лорд Златен

Знаех, че игрищата са територия на стражите и конярите, но въпреки това отидох до банята зад казармите. Смятах, че по това време на деня няма да има много хора и че използването им ще подхожда повече на ролята ми на Том Беджърлок, отколкото да мъкна топла вода посред бял ден. Баните на замъка се намираха в стара ниска и дълга постройка от грубо обработен камък. Свалих подгизналите си от пот дрехи във външното помещение преди горещите стаи и къпалните и ги сгънах на една пейка. Свалих муската за късмет на Джина и я прибрах под ризата. Минах гол през тежката дървена врата, която водеше към същинската баня. Трябваха ми няколко мига, за да могат очите ми да привикнат с полумрака. Покрай стената на помещението имаше подредени една над друга скамейки около ниска каменна пещ. Единствената светлина беше от тъмночервеното сияние на огъня. Пещта бе добре напалена. Както и предполагах, банята бе почти празна, ако не се брояха трима мъже от Външните острови — стражи от свитата на нарческата. Бяха се събрали на групичка в ъгъла на изпълненото с пара помещение и разговаряха тихо. Хвърлиха ми само един поглед и изгубиха интерес към мен. Нямах нищо против.

Гребнах вода от кацата в ъгъла и я плиснах върху нагорещените камъни. Надигнаха се още кълба пара и вдишах дълбоко. Застанах колкото се може по-близо до димящите камъни, докато не почувствах как потта избива и потича свободно по кожата. Щипеше по заздравяващите драскотини по врата и гърба ми. Наблизо имаше кутия едра сол и няколко морски гъби, точно както помнех от времето, когато бях момче. Натърках тялото си с нея, като трепнах от неизбежната болка, след което я изчистих с гъбите. Почти бях приключил, когато вратата се отвори и влязоха десетина стражи. Ветераните в групата изглеждаха изтощени, а по-младите викаха и се ръгаха дружески с лакти, развълнувани от връщането си от дългия патрул. Двама от младоците се заеха да домъкнат дърва за печката, а друг плисна още вода върху камъните. Парата се вдигна като стена и изведнъж помещението заехтя от гръмки разговори.

След тях влязоха двама възрастни мъже. Движеха се бавно и явно не бяха част от групата. Покритите им с белези тела, създаващи впечатление за чворести дървета, бяха свидетелство за дългите им години служба. Бяха увлечени в разговор — май се оплакваха от качеството на бирата в казармата. Поздравиха ме и изсумтях в отговор, преди да се обърна настрани. Държах главата си сведена, с извърнато лице. Един от старците ме познаваше, когато бях още момък. Казваше се Блейд и навремето ми бе истински приятел. Заслушах се в познатите ругатни, с които даряваше схванатия си гръб. Бих дал какво ли не да го поздравя открито и да поговоря с него. Но вместо това се усмихнах под нос, когато чух как е прекалил с бирата, и от цялото си сърце му пожелах всичко добро.

Следях крадешком как стражите от Бъкип ще реагират на чужденците от Външните острови. Колкото и да е странно, по-младите бяха онези, които ги отбягваха и им хвърляха подозрителни погледи. Онези, които бяха достатъчно стари, за да са участвали във Войната на Алените кораби, изглеждаха по-естествено. Може би когато си войник твърде дълго, войната се превръща в работа и става по-лесно да разпознаеш в другия колега воин, отколкото бивш враг. Каквато и да бе причината, явно чужденците бяха по-малко склонни да общуват от тукашните стражи. Но пък може би това бе естествената предпазливост на невъоръжените и заобиколени от непознати войници. Задържането ми по-дълго тук щеше да е интересно, но и опасно. Блейд се славеше с острото си око. Не бих искал да ме разпознае, докато се мотая около него.

Но когато станах да си вървя, един млад страж ме закачи с рамо. Беше съвсем преднамерено и дори не се престори, че сблъсъкът е неволен. А просто повод да викне на висок глас:

— Гледай къде вървиш бе! Кой си ти всъщност? От коя рота? — Беше с пясъчноруса коса, може би от Фароу, мускулест и войнствен младок. Имаше вид на шестнайсетинагодишен — хлапе, жадуващо да се докаже пред по-опитните си другари.

Изгледах го със смес от презрение и снизходителност, както би постъпил един ветеран с новобранец. Прекалената пасивност означаваше само да си навлека още неприятности. Исках просто да се махна колкото се може по-бързо и да не привличам повече внимание от необходимото.

— Ти гледай къде вървиш, момко — предупредих го учтиво. Минах покрай него, но той ме блъсна отзад по лявото рамо. Обърнах се спокойно, все още без да показвам агресивност. Той вече бе свил юмруци, за да се защити. Поклатих снизходително глава и неколцина от другарите му се изкикотиха.