Робин Хоб - Лорд Златен

Принцът ни поведе към огрените от слънцето склонове на близките възвишения. Навремето там имаше гори, в които Искрен ходеше на лов за елени и фазани. Сега пред нас неохотно се разбягваха стада овце, докато пресичахме откритите пасища. Продължихме към по-дивите хълмове отвъд тях. Яздехме мълчаливо. Щом подминахме стадата, Предан отпусна юздите и се понесохме в галоп през хълмовете, сякаш бягахме от преследващ ни враг. Когато принцът най-сетне забави ход, Моя черна бе изгубила донякъде нервността си. Лорд Златен се изравни с него. Конете сумтяха и пръхтяха. Аз останах отзад, но принцът се обърна и ми махна раздразнено да ида при тях.

— Къде беше? Обеща, че ще ме учиш, а дори не съм те виждал, откакто се върнахме в замъка.

Потиснах първия си порив да отговоря и си напомних, че приказва като принц на слуга, а не, както едно момче би се обърнало към баща си. Но въпреки това краткото ми мълчание сякаш бе като укор за него, също както биха го направили думите. Не че изглеждаше сгълчан, но го разпознах по упорито стиснатите му устни. Поех си дъх.

— Принце, върнахме се само преди два дни. Приех, че сте много зает със задачите на управлението. Междувременно се заех със собствените си задължения. Реших, че ваше височество ще заповяда да ме повикат, когато благоволи.

— Защо ми говориш така? — гневно възкликна той. — Не съм ти „ваше височество“! Не ми говореше по този начин, докато идвахме насам. Какво стана с приятелството ни?

Видях предупреждението на Шута в бързия поглед на лорд Златен, но го пренебрегнах. Отговорих с все така тих и спокоен глас:

— Щом ме гълчите като слуга, ваше височество, приемам, че следва да отговарям както подобава на положението ми.

— Престани! — изсъска Предан, сякаш му се бях подиграл. Може пък наистина да беше така. Резултатът бе ужасен. За момент лицето му се стегна, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Смуши коня си и го оставихме да се отдалечи. Лорд Златен поклати леко глава и ми кимна да го догоня. Чудех се дали да не викна на принца да спре и да ни изчака, но реших, че не бива да прекалявам. Момчешката гордост може да е много кораво нещо.

Пуснах Моя черна да настигне сивия кон, но преди да успея да заговоря Предан, той се обърна към мен.

— Аз оплесках всичко. Чувствам се обграден и безсилен. Последните два дни бяха ужасни… направо ужасни. Трябваше да се държа безупречно любезно дори когато ми се искаше да крещя, и да приемам с усмивки цветисти поздравления, когато ми идеше да избягам. Всички очакват от мен да съм щастлив и възбуден. Наслушах се на тъпи приказки за брачната нощ, до гуша ми дойдоха. Никой не знае, нито го е грижа за загубата ми. Дори не забелязаха, че котката я няма. И нямам с кого да говоря за това. — Изхлипа, дръпна рязко поводите и се обърна към мен. Пое дълбоко дъх. — Съжалявам. Извинявай, Том Беджърлок.

С прямотата на думите си и честно протегнатата ръка така напомняше на Искрен, какъвто го познавах, че бях сигурен, че неговият дух е създал момчето. Почувствах се смирен. Мрачно стиснах ръката му и го дръпнах достатъчно близо, за да поставя длан на рамото му.

— Късно е за извинения — рекох сериозно. — Вече съм ти простил. — Поех дъх и го пуснах. — И аз се чувствах притиснат, господарю, поради което изпуснах нервите си. Напоследък ми се струпаха толкова неща, че едва ми стигна времето да видя моето си момче. Съжалявам, че не те потърсих по-рано. Не съм сигурен как ще успеем да уредим срещите си, без останалите да разберат, че те уча, но си прав. Трябва да го направим, а отлагането не го прави по-лесно.

При думите ми лицето на принца замръзна. Усетих внезапното му дистанциране, но не разбрах причината, докато той не попита тихо:

— Твоето си момче?

Интонацията му ме озадачи.

— Осиновеният ми син, Хеп. Чирак е при един дърводелец в Бъкип.

— О. — Краткият отговор сякаш се стопи в тишината. — Не знаех, че имаш син.

Ревността бе любезно маскирана, но я усетих ясно. Не знаех как да реагирам. Реших да говоря истината.

— При мен е, откакто бе на осем или някъде там. Майка му го изоставила и нямаше при кого да иде. Добър момък е.

— Но не ти е истински син — уточни принцът.

Поех дъх и отвърнах твърдо:

— Син ми е във всяко отношение, което е важно.

Лорд Златен задържаше кобилата си настрана. Не смеех да погледна към него за съвет. След известно мълчание принцът сви колене и конят му бавно тръгна напред. Оставих Моя черна да го последва. Давах си сметка, че Шутът нарочно се тутка отзад. Тъкмо когато реших, че трябва да наруша мълчанието, преди да се е превърнало в стена, Предан изтърси: