Робин Хоб - Лорд Златен

Диренето било тежко, но накрая кралицата стигнала до тайния замък на Праотците — огромна зала, построена от черен и сребрист камък. Там открила, че кралят й успял да убеди Дракона повелител на Праотците да се притече на помощ на Шестте херцогства. Същият Дракон повелител, спомняйки си древната клетва на Праотците за съюз с Шестте херцогства, коленичил пред кралица Кетрикен и крал Искрен. Отнесъл на гърба си у дома им не само тях, но и вярната Славея Сладкопойна. Крал Искрен се погрижил кралицата и нейната придружителка да стигнат успешно до Бъкип. Преди верните му подчинени да успеят да го поздравят, преди изобщо народът да узнае, че се е завърнал, той ги оставил отново. С блеснал на слънцето меч той яхнал Дракона повелител и двамата се издигнали в небето да се сражават с Алените кораби.

През остатъка от онзи дълъг победоносен сезон крал Искрен водил своите съюзници Праотците срещу Алените кораби. Всеки път, когато виждали искрящите като скъпоценни камъни драконови криле, хората знаели, че техният крал е с тях. Когато силите на Искрен ударили вражеските твърдини и флотилии, езерните херцози последвали примера му. Малкото оцелели Алени кораби избягали, за да отнесат на Външните острови вестта за гнева на Пророка. Когато бреговете били разчистени от мародерстващите нашественици и мирът в Шестте херцогства се възстановил, крал Искрен изпълнил обещанието си към Праотците. Цената за помощта им била той да се установи при тях в далечната им страна и никога повече да не стъпи в Шестте херцогства. Някои казват, че кралят получил смъртоносна рана в края на Войната с Алените кораби и че Праотците отнесли със себе си само трупа му. Същите твърдят, че тялото на крал Искрен лежи в гробница от абанос и злато в една огромна пещера в планинската им твърдина. Там Праотците отдават почит на доблестния мъж, пожертвал всичко, за да помогне на народа си. Други пък казват, че крал Искрен е все още жив, почитан и приветстван в кралството на Праотците, и че ако Шестте херцогства отново изпаднат в беда, ще им се притече на помощ със славните си съюзници.

Върнах се в мухлясалата тъмнина на малката си стаичка. Затворих входа към тайния проход и отворих вратата към покоите на Шута с надеждата да получа поне мъничко естествена светлина. Не беше кой знае какво, но пък и нямах много за вършене. Оправих леглото си и огледах аскетичната, си стая. Безопасно анонимна. Всеки можеше да живее тук. Или никой, помислих си саркастично. Препасах грозния си меч и проверих дали ножът ми е в колана, преди да изляза.

Шутът ми бе оставил солидна част от храната. Не бе особено апетитна студена, но гладът ми си каза думата. Довърших закуската му, след което си спомних заръките му към Том Беджърлок и отнесох съдовете в кухнята. На връщане нарамих наръч дърва и взех и ведро вода. Излях и избърсах легените за умиване и свърших останалите дребни неща. Отворих широко капаците на прозорците, за да проветря. Небето показваше, че предстои хубав, макар и мразовит ден. Затворих, преди да изляза.

Реших да посветя часовете до следобедната езда на себе си. Помислих дали да не сляза до града, но бързо се отказах. Трябваше да подредя чувствата си към Джина, преди да я видя отново, а освен това ми се искаше да обмисля тревогите й относно младия Хеп. Пък и нямах желание да рискувам — нищо чудно Петнистите да ме проследят. Колкото по-малко интерес проявявах към Джина и сина си, толкова по-добре за тях.

Помъкнах се към тренировъчните игрища. Майстор Кресуел ме поздрави по име и се поинтересува дали Делерий се е оказала достатъчно предизвикателство за уменията ми. Простенах одобрително, но бях донякъде изненадан, че ме помни така добре. Бе едновременно приятно и обезпокоително. Трябваше да си напомня, че може би най-добрият начин да не бъда разпознат като живелия тук преди шестнайсет години Фицрицарин е да утвърдя образа си на Беджърлок. Затова нарочно спрях да поговоря с него и смирено признах, че Делерий е определено по-добра от мен. Помолих го да ми препоръча партньор за днес и той извика един мъж, който се движеше с лекотата и увереността на боец ветеран.

Брадата на Вим бе прошарена и кръстът му бе станал по-широк от годините. Предположих, че е на около четиридесет и пет, с цели десет години повече от истинската ми възраст, но въпреки това се оказа достоен съперник. Бързината и издръжливостта му бяха по-добри от моите, но пък аз знаех някои трикове, които донякъде компенсираха нещата. Въпреки това той ме победи три пъти, след което бе така мил да ме увери, че с повечко упражнения уменията и бързината ми ще се възвърнат. Не беше особена утеха. Всеки мъж обича да си мисли, че поддържа тялото си в добра форма, а моето всъщност бе заякнало покрай задачите в малкото ми стопанство и честия лов. Мускулите и бързината на един боец обаче са различно нещо и се налагаше да ги възстановявам. Надявах се да не ми се наложи да използвам тези способности, но въпреки това с неохота се примирих с ежедневните упражнения. Когато си тръгнах, въпреки студения ден ризата ми беше залепнала за гърба от пот.