Робин Хоб: Кралска поръчка

„Идва утро.“

„Зная. Не искам да мисля за това.“ Утрото, когато сънищата свършват и трябва да се понася действителността.

„Трябва да дойдеш при мен.“

„Аз вече съм при теб, Нощни очи.“

„Не. Трябва напълно да дойдеш при мен. Трябва да се пуснеш.“

Казваше ми го поне за двадесети път. Ясно усещах настойчивостта на мислите му. Решителността му ме удивляваше. Не му беше присъщо толкова упорито да се вкопчва в идея, която нямаше нищо общо с храна. Бяха го решили заедно с Бърич. Трябваше да ида при него.

Не можех да проумея какво иска да направя.

Многократно му обяснявах, че съм затворен, че тялото ми е в клетка, точно както едно време неговото. Умът ми можеше да е с него, поне за известно време, но не бях в състояние да изпълня онова, за което настояваше. И той всеки път ми отвръщаше, че ме разбира, но че аз не съм го разбирал. И сега отново започвахме отначало.

Усетих, че се опитва да запази търпение. „Трябва да дойдеш при мен. Още сега. Напълно. Преди да дойдат и да те събудят.“

„Не мога. Тялото ми е заключено в клетка.“

„Напусни го! — свирепо каза той. — Пусни го!“

„Какво?“

„Напусни го, пусни се от него, ела при мен.“

„Искаш да кажеш да умра ли? Да изям отровата?“

„Само ако се налага. Но го направи сега, побързай, преди още повече да те наранят. Напусни го и ела при мен. Пусни се от него. Веднъж го направи. Спомняш ли си?“

Усилието да проумея думите му ме караше да съзнавам нашата връзка. Физическата болка в собственото ми тяло ме измъчваше. Някъде бях вкочанен от студ и страдах. Някъде всяко вдишване прорязваше ребрата ми като с нож. Отдръпнах се и се върнах в силното и здраво вълче тяло.

„Добре, добре, просто го напусни. Сега. Пусни се от него. Просто се пусни.“

Изведнъж разбрах какво иска да направя. Не знаех точно как и не бях сигурен, че мога. Веднъж, да, спомнях си, че бях напуснал тялото си и го бях поверил на неговите грижи. Само за да се събудя няколко часа по-късно до Моли. Но не бях сигурен как съм успял. И тогава бе друго. Бях оставил вълка да ме пази. Този път той искаше да прекъсна връзката между ум и тяло. Дори да успеех да го направя, не знаех дали имам волята за това.

„Просто легни и умри“ — беше ми казал Бърич.

„Да. Точно така. Умри, ако трябва, но ела при мен.“

Взех решение. Щях да се доверя на Бърич, да се доверя на вълка. Какво имах за губене?

Дълбоко си поех дъх и се приготвих като за хвърляне в студена вода.

„Не. Просто се пусни.“

„Пуснал съм се. Пуснал съм се.“ Опипах в себе си и потърсих нещо, което да ме свързва с тялото ми. Забавих дишането си, наложих на сърцето си да бие по-бавно. Отхвърлих усещанията за болка, студ, вцепененост. Отдалечих се от всичко това и потънах дълбоко в себе си.

„Не! Не! — Отчаяно зави Нощни очи. — При мен! Ела при мен, пусни се оттам, ела при мен!“

Но отекнаха стъпки, замърмориха гласове. Побиха ме тръпки от страх и въпреки волята си аз още повече се свих под плаща на Жилав. Отворих малко едното си око. Видях същата сумрачна килия, същото зарешетено прозорче. Разкъсваше ме дълбока ледена болка, нещо по-коварно от глад. Нямах счупени кости, но нещо в мен беше разкъсано. Знаех го.

„Пак се върна в клетката! — извика Нощни очи. — Напусни я! Напусни тялото си и ела при мен!“

„Късно е — промълвих аз. — Бягай, бягай. Недей да споделяш това.“

„Не сме ли глутница?“ Отчаяние, пронизващо като протяжен вълчи вой.

Вече бяха до вратата ми. Тя се отвори. Страхът ме стисна в челюстите си и ме разтърси. Едва не вдигнах маншета към устата си, за да сдъвча топчето. Вместо това стиснах хартиеното пакетче в юмрук и взех категорично решение да забравя за него.

Същият мъж с факела, същите двама стражници. Същата заповед.

— Стани.

Отметнах плаща на Жилав. Единият от стражниците все още бе запазил достатъчно човешки черти, за да пребледнее при вида ми. Другите двама бяха безразлични. И след като не успях да се изправя, единият ме хвана за ръката и силно ме дръпна. Безмълвно извиках от болка — не успях да се сдържа. И тази реакция ме накара да се разтреперя от страх. Щом не можех да се сдържа да не извикам, как щях да се браня от Уил?

Поведоха ме по коридора. Не казвам, че вървях. Целият се бях вдървил. От побоя се бяха отворили раните от меч на дясната ми ръка и на бедрото. Болката бе като въздуха — движех се в нея. Вдишвах я и я издишвах от себе си. Блъснаха ме в средата на помещението за стражниците и аз паднах. Не виждах смисъл да правя усилия да се изправям, не ми беше останало достойнство. По-добре да смятаха, че не мога да стана. Докато можех, все още щях да използвам каквито сили ми бяха останали. Бавно и усърдно проясних ума си и започнах да издигам стените си. В мъглата на болката не преставах да обикалям около тях, да ги подсилвам, да се изолирам зад тях. Трябваше да пазя стените на ума си, не плътта на тялото си. Покрай стените в стаята се бяха подредили мъже. Разговаряха тихо и чакаха. Почти не ги забелязвах. Моят свят бяха само стените и болката.