Робин Хоб - Кралска поръчка

— В съзнание е — отбеляза той и лениво вдигна ръка. — Мрамор. Твой е. Но внимавай с носа му. Пази му лицето. Останалото лесно може да се скрие.

Мрамор първо трябваше да ме изправи, за да може отново да ме събори. Уморих се от това повторение много по-скоро от него. Подът ми причиняваше също толкова болка, колкото Мрамор. Не можех да се държа на крака, нито да вдигам ръце, за да се защитавам. Оттеглях се в себе си, свивах се все по-навътре и само болката ме принуждаваше да запазя съзнание и да се съпротивлявам. Постепенно осъзнах още нещо. Удоволствието на Славен. Той не искаше да ме завърже. Искаше да ме гледа как се мъча, да вижда, че се опитвам да се боря и ме побеждават. В същото време наблюдаваше и своите стражници и си отбелязваше кои извръщат очи от тази гледка. Използваше ме, за да ги прецени. Насилих се да не мисля за това, че изпитва удоволствие от болката ми. Просто трябваше да не вдигам стените си и да не допускам Уил в главата си. Това беше битката, която трябваше да спечеля.

Четвъртия път, когато дойдох на себе си, лежах на пода на килията. Бе ме свестило ужасно хриптене. Собственото ми дишане. Останах там, където ме бяха захвърлили. След известно време вдигнах ръка, напипах плаща на Жилав и се завих. Стражниците на Славен го бяха послушали. Нямах нищо счупено. Всичко ме болеше, ала костите ми бяха здрави.

Допълзях до гърнето с вода. Няма да изброявам болките, които ми струваше да го вдигна и да пия. Накрая успях да утоля жаждата си. Водата ми даде сили и още повече ме накара да осъзная болките. Видях и половината самун хляб. Натопих един залък в остатъка от водата и когато омекна, внимателно го засмуках. Имаше вкус на кръв. Първите удари на Гръм ми бяха разклатили зъбите. Усещах носа си като невъобразима пулсираща болка. Не се осмелявах да го докосна. Храната не ми достави удоволствие, а само отчасти утоли глада ми.

Малко по-късно успях да се надигна и да седна. Увих се в плаща и обмислих всичко, което знаех. Славен щеше да ме измъчва физически, докато не проявя Осезанието пред очите на стражниците му или докато не спусна стените си достатъчно, за да позволя на Уил да проникне в ума ми и да ме принуди да си призная. Единственият ми изход от тази килия беше смъртта. Възможности. Да се опитам да ги накарам да ме пребият до смърт, преди да съм използвал Осезанието или да спусна стените си пред Уил. Или да изпия отровата, която бях приготвил за Уолас. Щях да умра от нея. Определено. В това състояние навярно щеше да ми подейства по-бързо. И все пак щеше да е мъчително. Ужасяващо мъчително.

И в двата случая ме очакваше агония. Запретнах окървавения си десен маншет. Тайното джобче бе зашито с конец, който лесно можех да скъсам. Но засъхналата кръв го беше залепила. Внимателно го подръпнах. Не биваше да разсипя отровата. Трябваше да изчакам, докато ми донесат вода. Иначе просто щях да се задавя и да повърна горчивия прах. Все още се мъчех да отлепя плата, когато чух гласове в коридора.

Не бе честно, че се връщаха толкова скоро. Заслушах се. Не беше Славен. Но който и да бе слязъл тук, идваше при мен. Дълбок, еклив глас. Стражниците му отговаряха кратко и враждебно. Друг глас. Увещаваше ги. Отново екливият, този път по-високо и войнствено. Вик.

— Ще умреш, Фиц! Обесен над вода и тялото ти ще бъде изгорено!

Гласът на Бърич. Странна смесица от гняв, заплаха и болка.

— Махнете го оттук — викна един от стражниците.

— Добре, добре. — Познавах този глас. Меча. — Просто си е пийнал малко повечко. Винаги си го е имал тоя проблем. А момчето години наред му помагаше в конюшнята. Всички викат, че трябвало да знае и че не бил направил нищо.

— Да — ядосано потвърди Бърич. — И сега ме изхвърлиха от работа, копелдако! Няма повече еленов герб за мен! Е, какво толкоз! Конете ги няма. Най-хубавите коне, които съм обучил, заминаха за Фароу, за да им се радват глупци! Няма кучета, няма соколи! Останаха само помияри и две мулета. Няма ни един кон като света! — Гласът му се приближаваше. Долавях в него безумни нотки.

Допълзях до вратата и се вкопчих в решетките. Не виждах стражниците, но сенките им падаха по стената. Сянката на Бърич се опитваше да продължи по коридора, докато стражниците и Меча го дърпаха назад.

— Чакайте. Ей сега, чакайте малко — мърмореше Бърич. — Чакайте. Искам само да поговоря с него. — Групата се приближи и отново спря. Стражниците бяха между Бърич и моята врата. Меча стискаше Бърич за ръката. По лицето му все още имаше следи от боя и едната му ръка висеше превързана през рамото. Не можеше да спре Бърич.