Робин Хоб - Кралска поръчка

— Само да си получа своето преди Славен да си вземе неговото. Нищо повече. Нищо повече. — Гласът на Бърич бе дрезгав и завален от пиене. — Хайде, съвсем малко. И без това няма значение. Така или иначе е мъртъв. — Пауза. — Вижте, ще ви се отплатя. Я гледайте какво имам.

Стражниците се спогледаха.

— Хм, Меч, останаха ли ти някакви монети? — Бърич затършува в кесията си, после презрително изсумтя и я изсипа в ръката си. Монетите започнаха да се сипят между пръстите му. — Ето, ето. — Разнесе се звън и те се затъркаляха по каменния под. Той разпери ръце в щедър жест.

— Не го слушайте, Бърич, не можеш да подкупиш стражниците, и теб ще те хвърлят в тъмницата. — Меча припряно се наведе и започна да се извинява, и да събира монетите. Стражниците последваха примера му и видях как единият прибира няколко в джоба си.

Внезапно Бърич надникна през прозорчето на килията ми. За миг вперихме очи един в друг. На лицето му едновременно се изписваха мъка и ярост. Очите му бяха кървясали от пиене, дъхът му вонеше на алкохол. Ризата му бе разръфана на мястото, откъдето беше откъснат еленовият герб. Той смаяно се облещи. За миг ми се стори, че помежду ни преминава нещо като разбиране и прощаване. После той се отдръпна и се изплю в лицето ми.

— На ти — изръмжа Бърич. — Това е за живота ми, който ми отне. Всички часове, всички дни, които съм изгубил за теб. По-добре да беше пукнал при животните, вместо да стигнеш дотук. Ще те обесят, момко, Славен вече вдига бесилката над вода, както повелява обичаят. Ще те обесят, после ще те насекат и ще те изгорят. За да не остане нищо за погребване. Сигурно го е страх, че кучетата пак ще те изровят. Това ще ти хареса, нали, момко? Да те заровят, че някое псе по-късно да те изрови? По-добре легни и умри тук, където си.

Когато ме бе заплюл, се бях отдръпнал. Стоях и се олюлявах, докато той стискаше решетките и ме гледаше с очи, блеснали от лудост и алкохол.

— Много си бил силен в Осезанието, казват. Защо не се превърнеш в плъх и не се измъкнеш оттук? А? — Бърич притисна чело към решетките, втренчи се в мен и почти замислено рече: — По-добре, отколкото да те обесят, кутре. Превърни се в звяр и избягай с подвита опашка. Ако можеш… Чувам, че можеш… Казват, че можеш да се превръщаш във вълк. Е, освен ако не можеш, ще те обесят. Ще те обесят, ще се задушаваш и ще риташ с крака… — Гласът му заглъхна. Тъмните му очи се впиваха в моите. Сълзяха от пиене. — По-добре легни и умри тук, отколкото да те обесят. — Изведнъж отново се разяри. — Може би ще ти помогна да легнеш и да умреш! — Той изскърца със зъби. — По-добре да умреш по моя начин, отколкото да те убие Славен! — Бърич започна да дърпа решетките и да друса вратата.

Стражниците незабавно се нахвърлиха върху него и започнаха да го дърпат и ругаят. Той не им обръщаше внимание. Меча подскачаше зад тях.

— Стига, Бърич, каза каквото искаше, хайде, човече, преди да си загазил.

Не успяха да го откъснат, но Бърич ненадейно се предаде — просто отпусна ръце. Това изненада стражниците и двамата залитнаха. Стиснах решетките.

— Бърич. — Беше ми трудно да говоря. — Не исках да те нараня. Съжалявам. — Поех си дъх, опитах се да намеря някакви думи, за да сложа край на мъката в очите му. — Никой не бива да те обвинява. Ти направи каквото можеше за мен.

Той поклати глава, лицето му беше сгърчено от скръб и гняв.

— Легни и умри, момко. Просто легни и умри. — Обърна се и се отдалечи. Меча заотстъпва заднишком, като се извиняваше на двамата смутени стражници, които го следваха по коридора. Проследих ги с поглед. После сянката на Бърич изчезна. Тази на Меча остана още малко — той не преставаше да се извинява на стражниците.

Избърсах плюнката от подутото си лице и бавно се върнах на каменната пейка. Дълго седях и си спомнях. Отначало той ме беше предупредил да не използвам Осезанието. Безмилостно ми бе отнел първото куче, с което се бях обвързал. Бях се борил с него, бях го блъснал и Бърич просто беше запратил силата ми обратно към мен. Години по-късно ме бе страх да блъсна някой друг. И когато се беше смилил — не че го бе приел, просто беше пренебрегнал обвързването ми с вълка — всичко се бе обърнало срещу него. Осезанието. Всичките му предупреждения, всички случаи, когато бях сигурен, че зная какво правя.

„Ти знаеше.“

„Нощни очи“ — отвърнах аз. Нямах желание за повече.

„Ела при мен. Ела при мен и ще ловуваме. Мога да те отведа надалеч от всичко това.“

„Може би след малко“ — отпратих го аз. Нямах сили да се занимавам с него.