Робин Хоб - Кралска поръчка

Гръм бе по-висок и по-тежък от мен. Видът му подсказваше, че едва ли се храни само с хляб и вода. Той се протегна, сякаш щеше да се бори на Зимното празненство. Стоях и го гледах. Той ми се усмихна студено, после надяна кожени ръкавици без пръсти. Беше готов. Поклони се на Славен и принцът му кимна.

„Какво става?“

„Мълчи!“ — заповядах на Нощни очи. Ала докато Гръм се приближаваше към мен, усетих, че горната ми устна се повдига и оголва зъбите ми. Избегнах първия му удар, пристъпих напред, за да замахна, и когато замахна и той, се отдръпнах. Отчаянието ми даде пъргавина. Не бях очаквал, че ще имам възможност да се защитавам — бях очаквал да ме завържат и да ме измъчват. Разбира се, имаше предостатъчно време за това. Славен разполагаше с колкото време искаше. „Не мисли за това.“ Никога не ме беше бивало в юмручния бой. „Не мисли и за това.“ Юмрукът на Гръм ме улучи в скулата. „Внимавай!“ Примамвах го да се разкрие и го преценявах — и тогава Умението ме обгърна. Олюлях се под атаката на Уил и Гръм без усилие нанесе следващите си три удара. По брадичката, в гърдите и по скулата. Бързо и силно. Като човек, който го прави често. С усмивката на човек, на когото боят доставя удоволствие.

Времето спря. Не можех едновременно да се пазя от Уил и да се защитавам от Гръм. Разсъдих, ако мисленето в такова състояние може да се нарече така, че тялото ми само може да се защитава от физическа болка. Щях да припадна или да умра. Смъртта навярно бе единствената победа, на която можех да се надявам. Затова избрах да защитавам ума си.

Не обичам да си спомням този побой. Отбранявах се, доколкото можех, не откъсвах очи от него, парирах го, доколкото можех, стига това да не отвличаше вниманието ми от натиска на Уил. Когато един от ударите му ме запрати към ратниците, застанали в кръг около нас, те ме изблъскаха в средата на стаята с юмруци и ритници.

Не можех да измисля никаква стратегия. Когато замахвах, го правех бясно и безрезултатно. Копнеех да се освободя, да овладея гнева си и просто да се нахвърля върху Гръм. Но така щях да се открия за намеренията на Уил. Не. Трябваше да запазя хладнокръвие и да търпя. Докато Уил усилваше натиска си, Гръм не трябваше да полага много усилия. За свой ужас разбирах, че Гръм внимава и ме удря само за да ми причини болка. Отпуснах ръце и срещнах погледа на Уил. За миг изпитах удоволствието да видя потта, която се стичаше по лицето му. И в този момент юмрукът на Гръм улучи носа ми.

Веднъж Меча ми бе описал звука от счупването на носа му по време на кръчмарско сбиване. Думите бяха слаби. Отвратително изхрущяване, съчетано с невероятна болка. Толкова силна, че престанах да усещам всички други. Припаднах.

Не зная колко време съм бил в безсъзнание. Някой ме преобърна по гръб и каза:

— Носът му е счупен.

— Казах нищо счупено, Гръм — гневно викна Славен. — Трябва да мога да го покажа невредим. Донесете ми вино!

— Няма проблем, крал Славен. — Човекът се наведе над мен, здраво хвана носа ми и го изправи. От грубото наместване ме заболя повече, отколкото от самото счупване, и аз отново припаднах. Известно време чувах далечни гласове да обсъждат състоянието ми. После започнах да различавам думи и накрая да ги свързвам в изречения.

— И какво трябва да направи — попита Славен. — Защо още не го е направил?

— Зная само онова, което ми казаха Ведра и Джъстин, ваше величество. — Уил говореше уморено. — Твърдяха, че бил уморен от използване на Умението и Джъстин успял да проникне в него. Тогава копелдакът… някак си го нападнал. Джъстин каза, че сякаш му се нахвърлил огромен вълк. Ведра твърдеше, че наистина видяла следи от нокти по кожата на Джъстин, но скоро след това изчезнали.

Чух проскърцване на дърво — Славен се бе отпуснал на стола си.

— Ами накарай го да го направи. Искам лично да видя това Осезание. — Пауза. — Или не си достатъчно силен? Може би трябваше да пазя силите на Джъстин вместо твоите?

— Аз съм по-силен от Джъстин, ваше величество — спокойно го увери Уил. — Но Фиц знае за намеренията ми. Атаката на Джъстин го е изненадала. — Той сниши глас. — Фиц е много по-силен, отколкото очаквах.

— Просто го направи! — отвратено заповяда Славен.

Значи принцът искаше да види Осезанието? Поех си дъх и събрах малкото останали ми сили. Опитах се да съсредоточа гнева си към Славен, да го блъсна достатъчно силно, за да пробия стената с тялото му. Ала не успях. Бях прекалено замаян от болка, за да се съсредоточа. Собствените ми стени ме победиха. Славен само се сепна и се вгледа в мен.