Робин Хоб - Кралска поръчка

„Тогава ела при мен. Побързай, преди да умреш.“

„Чакай малко. Нека първо сме сигурни.“

Опитах се да се сетя за причина да не го направя. Знаех, че има причина, но вече не си я спомнях. Е, последното, което можех да направя, беше да умра преди Славен да ме пречупи. Щом трябваше да си ида, щях да го направя сам. Нямах намерение да обвинявам никого. Надявах се, че херцозите ще поискат да видят трупа ми.

Трябваше ми дълго време, за да вдигна ръка към гърдите си. Устните ми бяха напукани и подути, зъбите ме боляха. Но доближих маншета до устата си и открих изпъкналостта на увитото в листа топче. Лапнах ръкава си и започнах да го смуча. След малко усетих вкуса на карим. Не беше приятен. Лютеше. Когато билката притъпи болката в устата ми, продължих да смуча маншета. Глупаво се опитвах да се пазя от таралежовата игла. Не исках да ми се забие в устата.

„Наистина много боли.“

„Зная, Нощни очи.“

„Ела при мен.“

„Опитвам се. Почакай ме.“

Как човек напуска тялото си? Опитах се да не му обръщам внимание, да се усещам само като Нощни очи. Остро обоняние. Лежах и усърдно ближех буца сняг. Вдигнах поглед. Спускаше се вечер. Скоро щеше да е подходящо време за лов. Изправих се и се отръсках.

„Точно така“ — насърчи ме Нощни очи.

Ала все още оставаше онази нишка, онова усещане за вдървеното, измъчено тяло на студения каменен под. Самата мисъл за него го правеше по-реално. Побиха го тръпки, зъбите му затракаха. Нов пристъп. Този път силен.

Изведнъж всичко стана съвсем лесно. Толкова лесен избор. Заменяш едно тяло за друго. И без това вече не ми вършеше много работа. Затворено в клетка. Нямаше смисъл да го пазя. Изобщо нямаше смисъл да съм човек.

„Тук съм.“

„Зная. Хайде да ловуваме.“

И ловувахме.

Когато само ловуваш, ядеш и спиш, откриваш чистотата на живота. В края на краищата никой не се нуждае от повече. Тичахме сами, ние, Вълкът, и нищо не ни липсваше. Не копнеехме за еленско месо, когато хващахме заек, нито негодувахме, че гарваните идват да кълват останките от плячката ни. Понякога си спомняхме друго време и друг живот. И тогава се чудехме какво толкова важно сме намирали в него. Не убивахме повече, отколкото можем да изядем, не ядяхме онова, което не можехме да убием. Привечер и призори бе най-доброто време за лов, другото време беше добро за спане. Иначе времето нямаше значение.

Също като за кучетата, за вълците животът е по-кратък, отколкото за хората, ако го измерваш, като броиш дните и колко смени на сезоните виждаш. Ала за две години вълчето прави толкова неща, колкото човек — за двадесет. Достига пълната си сила и ръст, научава всичко необходимо за ловец, другар и водач. Свещицата на живота му гори по-кратко и по-ярко от човешката. За десетилетие вълкът прави всичко, за което на човек е нужно пет-шест пъти повече време. Времето не е скъперник, когато живееш винаги в настоящето.

Така че познавахме нощите и дните, глада и засищането.

Диви радости и изненади. Улавяш мишка, подмяташ я нагоре и я изяждаш на една хапка. Прекрасно. Подплашваш заек, подгонваш го, после изведнъж ускоряваш крачка и го хващаш във вихър от козина и сняг. Разтърсването, с което строшаваш врата му, после спокойното ядене, разкъсването на корема му, душенето на горещите му вътрешности, твърдото месо на бутчетата му, хрущенето на гръбнака му. Ситост и сън. И отново събуждане и лов.

Преследване на кошута по заледено езеро със съзнанието, че не можем да настигнем такава плячка, а само заради удоволствието от лова. Когато пропада в езерото, ние кръжим, кръжим, безкрайно кръжим около нея, докато бие с копита по леда и накрая се измъква, прекалено изтощена, за да избегне зъбите, прехапващи сухожилията й, челюстите, стягащи се на гърлото й. Натъпкване до пръсване, не веднъж, а два пъти от трупа. Идва буря и ни прогонва в бърлогата. Спим, уютно свити на кълбо, докато вятърът носи леден дъжд и сетне сняг навън. Събуждаме се и виждаме бледа светлина, която се процежда през натрупалия сняг. Разравяме го и подаваме муцуна, за да подушим ясния студен ден, който тъкмо започва да гасне. По кошутата е останало още месо, замръзнало, червено и вкусно, готово за изравяне изпод снега. Какво може да е по-приятно от това да знаеш, че те очаква месо?