Робин Хоб - Кралска поръчка

„Елате.“

Спираме. Не, месото чака. Продължаваме да тичаме.

„Веднага елате. Елате при мен. Имам месо за вас.“

Вече си имаме месо. И е по-близо.

„Нощни очи. Преобразени. Елате. Веднага. Скоро ще стане късно.“

Месото е замръзнало, крехко и червено. Гризем костите за костен мозък. Долита гарван и каца наблизо. Хоп, хоп. Накланя глава. За удоволствие се хвърляме към него и го караме да отлети. Месото е наше, всичкото. Дни и нощи месо.

„Елате. Моля ви. Елате. Елате бързо, елате веднага. Върнете се при нас. Трябвате ни. Елате. Елате.“

Той не си отива. Прилепваме уши назад, но все още го чуваме: елате, елате, елате. Воят му ни лишава от удоволствието от месото. Стига. Засега сме сити. Ще идем просто за да го накараме да млъкне.

„Добре. Чудесно. Елате при мен, елате при мен.“

Отиваме. Тичаме в сгъстяващия се здрач. Изведнъж стряскаме заек и той с подскоци се отдалечава в снега. Ще го подгоним ли? Не. Коремът ни е пълен. Продължаваме. Пресичаме човешка пътека, гола ивица под нощното небе. Бързо минаваме оттатък и навлизаме в гората.

„Елате при мен. Елате. Нощни очи, Преобразени, викам ви. Елате при мен.“

Гората свършва. Под нас има гол склон, а после — равно голо място, открито под нощното небе. Прекалено открито. По втвърдения сняг няма следи, но в подножието на хълма има човеци. Двама. Сърцето на глутницата копае, другият наблюдава. Сърцето на глутницата копае бързо и усърдно. Дъхът му излиза на пара в нощта. Другият има светлина, твърде ярка светлина, от която очите ни се свиват. Сърцето на глутницата спира да копае. Поглежда ни.

„Елате — казва той. — Елате.“

Скача в дупката, която е изкопал. Върху чистия сняг има черна пръст, замръзнали буци. Приземява се с глух екот, като от сблъсък на еленови рога в дънер на дърво. Прикляка и се чува хрущене. Използва инструмент, който чука и разбива. Сядаме и го наблюдаваме, увили опашка, за да топлим предните си лапи. Какво общо има това с нас? Сити сме, можем да спим. Сърцето на глутницата внезапно ни поглежда.

„Чакайте. Още малко. Чакайте.“

Ръмжи на другия и онзи протяга светлината към дупката. Сърцето на глутницата се навежда и другият се пресяга да му помогне. Измъкват нещо навън. Космите ни настръхват от миризмата му. Обръщаме се, скачаме да избягаме, кръжим, не можем да си тръгнем. Тук има страх, има опасност, заплаха за болка, самота, край.

„Елате. Слезте тук долу при нас, слезте. Трябвате ни. Време е.“

Не е време. Времето е винаги, навсякъде. Трябваме ви, но може би ние не искаме да трябваме на никого. Имаме месо, топло място за сън, дори още месо за друг път. С пълен корем и топла бърлога, какво друго ни трябва? И все пак. Ще се приближим. Ще го подушим, ще видим какво заплашва и мами. Прилепили корем към снега, подвили опашка, ние пълзим надолу по склона.

Сърцето на глутницата седи на снега и го държи. Дава знак на другия да се отдръпне и онзи отстъпва назад, назад, назад, като отнася със себе си неприятната си светлина. По-близо. Хълмът остава зад нас, гол, без убежище. Ако изпаднем в беда, ще трябва дълго да тичаме до скривалището. Но нищо не помръдва. Тук е само Сърцето на глутницата и онова, което държи. Мирише на стара кръв. Той го разтърсва, сякаш за да откъсне от него парче месо. После го търка като вълчица, която прокарва зъби по вълчето си, за да го избави от бълхите. Познаваме тази миризма. Приближаваме се. Приближаваме се. Вече е само на един скок от нас.

„Какво искаш“ — питаме го.

„Върни се.“

„Ние се върнахме.“

„Върни се, Преобразени. — Настойчив е. — Върни се тук.“ — Показва ни глава, поклащаща се на рамото му. Обръща главата, за да ни покаже лицето. Не го познаваме.

„Там ли?“

„Да. Това е твое, Преобразени.“

„Вони. Това е развалено месо, не го искаме. При езерото има по-хубаво месо.“

„Ела тук. Приближи се.“

Не ни харесва. Няма да се приближим. Сърцето на глутницата ни поглежда и ни сграбчва с очи. Приближава се към нас и го носи със себе си. То се поклаща в ръцете му.

„Спокойно. Спокойно. Това е твое, Преобразени. Приближи се.“

Изръмжаваме, ала той не се стряска. Присвиваме се, подвиваме опашка, искаме да си тръгнем, но Сърцето на глутницата е силен. Хваща ръката му и я поставя на главата ни. И ни стиска за тила, за да ни успокои.

„Върни се. Трябва да се върнеш.“ Много е настойчив.

Ровим с лапи снега. Опитваме се да се откъснем, да направим крачка назад. Той не пуска козината на тила ни. Събираме сили и се отскубваме.

„Пусни го, Нощни очи. Той не е твой.“ Намек за зъби в тези думи, очите му ни гледат остро.