Робин Хоб - Тронът

Спокойната ми вечер беше провалена. Хлипането й продължи много след като се погрижи за конете. Накрая не издържах, отидох при фургона й и почуках на вратичката.

— Кой е — пресипнало попита момичето.

— Овчарят Том. Как си?

Бях се надявал, че ще ме отпрати. Вместо това вратичката се отвори и тя надникна навън. По брадичката й се стичаше кръв. С един поглед разбрах какво се е случило. Краят на ремъка се бе увил около рамото й и върхът му я беше ударил по бузата. Не се съмнявах, че ужасно я боли, но предположих, че повече я плаши кръвта. На масата зад гърба й видях огледало и окървавена кърпа. За миг мълчаливо се спогледахме. После момичето изхлипа.

— Той ми съсипа лицето.

Не знаех какво да й отговоря. Влязох във фургона и я хванах за раменете. Накарах я да седне. Тя бе бърсала кръвта със суха кърпа. Нямаше ли капчица здрав разум?

— Стой тук — казах й. — И се помъчи да се успокоиш. Ей сега се връщам.

Взех кърпата и я намокрих със студена вода. Върнах се и измих кръвта. Както предполагах, раната не беше голяма, но обилно кървеше, както често се случва с нараняванията по лицето и главата. Сгънах кърпата и я притиснах към бузата й.

— Дръж я така. Притискай я, но не я сваляй. Ей сега ще дойда. — Погледнах я и видях, че премрежените й със сълзи очи са вперени в белега ми. — На хубава кожа като твоята няма да остане и следа. Или поне няма да е голяма.

Ококорените й очи ми показаха, че съм казал точно каквото не трябва. Излязох от фургона, като се укорявах, че изобщо се забърквам в това.

Билките ми и гърненцето с мехлема на Бърич бяха останали във вързопа, който бях зарязал в Трейдфорд. Там, където пасяха овцете обаче, бях забелязал едно цвете, което малко приличаше на недорасъл златник, и растения с месести листа от рода на очеболеца. Откъснах едно, но не миришеше както трябва и сокът му беше лепкав, а не пихтиест. Измих си ръцете и потърсих златника. Миришеше като онзи в Бък. Свих рамене. Набрах шепа листа, ала после реших, че мога да използвам случая, за да възстановя изгубения си запас. Приличаше на същото цвете, но в тази суха скалиста почва беше много по-дребно. Пръснах листата в каруцата и оставих по-месестите да съхнат. Откъснах връхчетата на по-малките, смачках ги с два чисти камъка и занесох кашата във фургона на артистите. Девойката я погледна подозрително, но колебливо кимна, когато й казах:

— Това ще спре кръвта. Колкото по-скоро се затвори раната, толкова по-малък белег ще остане.

Когато свали кърпата от лицето си, видях, че кървенето почти е спряло. Въпреки това я намазах с кашата от златник. Тя неподвижно седеше и изведнъж със смущение си спомних, че от последната си среща с Моли не съм докосвал женско лице. Сините й очи бяха ококорени и вперени в лицето ми. Извърнах се.

— Така. Сега пази раната, не я бърши, не я докосвай с пръсти и не я мий. Нека се образува струпей и се опитай да не го пипаш.

— Благодаря — промълви тя.

— Няма защо — отвърнах аз и понечих да си тръгна.

— Казвам се Тасин — каза тя.

— Зная. Чух го да ти крещи. — Заслизах по стъпалата.

— Той е ужасен човек. Мразя го! Ако можех, щях да избягам.

Моментът не ми се струваше особено подходящ просто да я оставя сама. Слязох от фургона и спрях.

— Зная, че е трудно да понасяш камшика, когато полагаш всички усилия. Но… това е положението. Ще е по-лошо, ако избягаш и нямаш храна, подслон и дрехи. Опитай се да се справяш по-добре, за да не те бие. — До такава степен не вярвах на думите си, че едва можех да се насиля да ги изрека. Но това бе по-добре, отколкото да й кажа да избяга. Сама нямаше да оцелее и един ден в голата равнина.

— Не искам да се справям по-добре. — Беше дошла на себе си достатъчно, за да възвърне непокорството си. — Изобщо не искам да съм кукловодка. Майстор Дел го знаеше, когато ме купи.

Запътих се обратно към овцете си, но тя ме последва.

— Харесвах един мъж в нашето село. Беше ме поискал за жена, но точно тогава нямаше пари. Той беше фермер, разбираш ли, и беше пролет. Напролет никой фермер няма пари. Каза на майка ми, че ще плати за мен след жътва. Но майка ми рече: „Щом е беден сега, когато има да храни една уста, когато има да храни две или повече, ще е още по-беден“. И ме продаде на кукловода за половината от обичайната сума, която дават за чирак, защото не отивах доброволно.

— Там, откъдето идвам, не постъпват така — неловко отвърнах аз. Не можех да разбера какво иска да ми каже. — Родителите плащат на майстора, за да вземе детето им за чирак с надеждата, че то ще води по-добър живот.