Робин Хоб - Тронът

Тя сви рамене.

— Аз се опитвам да не мисля за тях. Моят фермер сигурно си е намерил друга, чиито родители са се съгласили да почакат за парите. Колкото до майка ми, без мен животът й сигурно е по-лек. Не беше чак толкова стара, че да не си намери нов мъж. — Тя се протегна, странно котешко движение, после завъртя глава, погледна ме и прибави: — Няма смисъл да мислиш за нещо далечно, което не можеш да имаш. Това само ще те направи нещастен. Задоволявай се с онова, което можеш да имаш сега.

Очите ни се срещнаха. Нямаше как да не разбера смисъла на думите й. За миг се смаях. После тя се наведе към мен и нежно обхвана лицето ми в шепи. Смъкна кърпата от главата ми и отметна косата от челото ми. Вгледа се в мен и навлажни устни с върха на езика си. Плъзна длани по шията към раменете ми. Бях вцепенен като мишка, хипнотизирана от змия. Тасин, ме целуна и отвори устните си за моите. Ухаеше на сладко димче.

Пожелах я с внезапност, от която ми се зави свят. Не като Тасин, а като жена, нежна и близка. В мен се обаждаше похотта и в същото време всичко бе нещо съвсем различно. Като жаждата за Умението, която безспирно гризе човек, изисква близост и пълно единение със света. Бях невъобразимо уморен от самота. Притиснах я към себе си толкова бързо, че я чух изненадано да ахва. Целунах я така, като че ли можех да я погълна и това някак си да ме спаси от самотата ми. Ненадейно тя се озова легнала по гръб и издаваше тихи доволни стонове. После спря и опря ръце в гърдите ми.

— Спри за малко — каза Тасин. — Просто почакай. Под гърба ми има камък. И не бива да си изцапам дрехите. Дай да разгъна твоя плащ…

Жадно я наблюдавах, докато постилаше наметалото ми на земята край огъня. После тя легна и потупа мястото до себе си.

— Е? Няма ли да дойдеш — попита ме дяволито. И още по-сладострастно прибави: — Ще ти покажа всичко, което мога да ти направя. — Плъзна ръце по предницата на ризата си, за да ме накара да си представя, че правя същото.

Ако не бе казала нищо, ако не бяхме спрели, ако просто беше вдигнала поглед към мен от плаща… ала въпросът и поведението й изведнъж промениха всичко. Изчезнаха всякакви илюзии за близост и нежност. Все едно че мъж ме предизвикваше да премерим силите си в бой с тояги. Не исках да мисля за нищо. Копнеех просто да мога да се хвърля отгоре й и да утоля жаждата си, но вместо това се чух да питам:

— Ами ако забременееш?

— О! — Тя тихо се засмя, като че ли изобщо не й бе хрумвало такова нещо. — Тогава можеш да се ожениш за мен и да откупиш чирашките ми години от майстор Дел. Или не — прибави Тасин, когато видя, че изражението ми се променя. — Не е толкова трудно да се избавиш от нежелана бременност, колкото си мислят мъжете. Няколко сребърника за нужните билки… но сега няма защо да мислим за това. Защо да се боим от нещо, което може изобщо да не ни сполети?

Защо наистина? Гледах я и я желаех с цялата страст на самотните си месеци. Но също така знаех, че тя няма да засити жаждата ми за дружба и разбиране. Бавно поклатих глава. Тя игриво ми се усмихна и протегна ръка.

— Не — промълвих аз. Тасин вдигна очи към мен, толкова удивена, че едва не се засмя. — Не е редно — прибавих аз и когато чух тези думи, осъзнах, че са верни. В тях нямаше нищо надуто. Не мислех за вечната си вярност към Моли, нито за срама, че вече съм оставил една жена да роди без мен. Познавах тези чувства, ала в този момент не ги изпитвах. В гърдите си усещах празнота, която само щеше да стане още по-голяма, ако легнех с непозната. — Не е заради теб — казах, когато видях, че лицето й почервенява и усмивката изчезва от устните й. — Заради мен е. Аз съм виновен. — Опитвах се да говоря утешително. Напразно.

Тасин рязко се изправи.

— Знам, глупако — язвително отвърна тя. — Просто исках да съм мила с теб, нищо повече. — После стана и гневно се отдалечи от огъня и скоро потъна в сенките. Чух я да затръшва вратата на фургона.

Бавно се наведох да вдигна плаща си и да го изтупам от праха. Внезапно захладня и се надигна вятър. Увих се във вълнения плат, седнах и вперих очи в огъня.