Робин Хоб - Тронът

Тасин отметна къдравата си светлокестенява коса от лицето си.

— Чувала съм за това. И тук някои правят така, но обикновено майсторът купува чирак и ако не го бива, го продава за общ работник. Тогава за шест години ставаш почти като роб. — Тя изсумтя. — Някои твърдят, че това карало чираците да полагат повече старание, защото знаели, че ако майсторът не остане доволен, за шест години могат да се озоват в кухнята или да надуват меха в някоя ковачница.

— Е, струва ми се по-добре да се изучиш за кукловодка — неубедително казах аз. Седнах на канатата на нашата каруца и се загледах в стадото. Тасин се настани до мен.

— Или да се надявам, че някой ще ме купи от господаря ми — унило прибави тя.

— Говориш като робиня — неохотно рекох аз. — Не е чак толкова зле, нали?

— Ден след ден да вършиш нещо, което смяташ за глупаво ли — попита момичето. — И да те бият, задето не го правиш идеално? Наистина ли е по-добре, отколкото да си роб?

— Е, поне си сита, облечена и имаш подслон. А и той ти дава възможност да научиш нещо, занаят, който ще ти позволи да пътуваш из целите Шест херцогства, ако го овладееш добре. Накрая дори може да изнасяш представления в кралския двор в Бъкип.

Тя ме изгледа странно.

— Искаш да кажеш в Трейдфорд. — Тасин въздъхна и се премести по-близо до мен. — Самотна съм. Другите искат да станат кукловоди. Сърдят ми се, когато правя грешки, обвиняват ме, че съм била мързелива, и не ми говорят, когато според тях съм провалила представлението. Всички се държат зле с мен и никого няма да го е грижа дали на лицето ми ще остане белег.

Нямаше какво да й отговоря. Не познавах другите достатъчно добре, за да се съглася с нея или да й възразя. Затова не казах нищо. И двамата гледахме овцете. Започна да се здрачава. Помислих си, че скоро ще трябва да запаля огън.

— Е — след още няколко минути мълчание попита тя, — как стана овчар?

— Родителите ми умряха. Сестра ми ги наследи и не я беше грижа за мен.

— Кучка — свирепо възкликна Тасин.

Отворих уста да защитя измислената си сестра, но разбрах, че така само ще удължа разговора. Опитах се да си измисля някаква работа, но овцете и другите животни бяха пред нас и спокойно пасяха. Нямаше смисъл да се надявам, че другите ще се върнат скоро. Не и след като в града имаше кръчма, в която след толкова много дни път можеха да си поприказват с други хора.

Накрая се извиних, че съм гладен, и станах да събера камъни, сух тор и съчки за огън. Тасин настоя да сготви. Всъщност не ми се ядеше, ала тя яде с апетит и добре ме нагости от запасите на артистите. Направи и чай и двамата седнахме край огъня с две тежки червени порцеланови чаши.

Мълчанието някак си бе престанало да е неловко. Беше ми приятно да седя и да гледам как някой друг приготвя вечерята. Отначало тя бъбреше, питаше дали харесвам някакви подправки и дали обичам силен чай, но всъщност не очакваше отговори. Очевидно приела мълчанието ми за съгласие, Тасин започна да говори за себе си. Почти с отчаяние ми разказа за дните, прекарани в изучаване и упражняване на нещо, което не желаеше да учи и упражнява. С неохотно удивление спомена за усърдието на другите чираци, за въодушевлението им, което тя не можела да сподели. После замълча и ме погледна с очи, от които струеше мъка. Нямаше нужда да ми обяснява самотата, която изпитваше. След това премина на по-леки теми — храните, които ядели, а тя не обичала, как един от кукловодите вечно вонял на пот, за някаква жена, която й напомняла да казва репликите си, като я щипела.

Странно. Дори оплакванията й ми бяха приятни и запълваха мислите ми с баналните й проблеми, за да не мога да се съсредоточа върху своите. В известен смисъл сякаш отново бях с вълка. Тасин говореше за настоящето, за вечерята и нощта, и не мислеше за почти нищо друго. Това ми напомни за Нощни очи. Леко се пресегнах към него. Усещах го някъде, ала нищо повече. Сигурно ни разделяше прекалено голямо разстояние или беше прекалено съсредоточен върху новия си живот. Каквато и да бе причината, умът му не беше открит за мен така, както някога. Може би просто все повече се настройваше към особеностите на своята глутница. Опитах се да се зарадвам, че си е намерил такъв живот с много другари и навярно другарка.

— За какво мислиш — попита Тасин.

Каза го толкова тихо, че отговорих искрено, като не откъсвах очи от огъня.

— Че понякога човек се чувства още по-самотен, когато знае, че приятелите и семейството му са добре далеч от него.