Робин Хоб - Тронът

Ала повечето дни бяха едни и същи. Ставахме, закусвахме, потегляхме. Спирахме, вечеряхме, заспивахме. Един ден се зачудих дали Моли ще научи детето да прави свещи и да се грижи за пчели. А на какво можех да го науча аз? На отрови и методи за удушаване. Не. Щях да я науча на четмо и писмо. Когато се върнех, тя все още щеше да е достатъчно малка. И на всичко, на което ме бе научил за конете и кучетата Бърич. Тогава осъзнах, че отново мисля за бъдещето, за живота си след като открия Искрен и някак си му помогна да стигне до Бък. Дъщеря ми беше бебе, сучеше от гръдта на Моли и всичко бе ново за нея. Беше твърде малка, за да знае, че нещо липсва, че баща й го няма. Скоро щях да се върна при тях — още преди да се научи да казва „тате“. Щях да съм при нея, за да видя първите й крачки.

Това решение промени нещо в мен. Никога с такова нетърпение не бях очаквал нещо. Това не бе убийство, което щеше да свърши с нечия смърт. Не, мечтаех за живот и си представях как ще я уча на разни неща, представях си как ще порасне красива и умна, колко много ще обича баща си и няма да знае нищо за някогашния му живот. Нямаше да си ме спомня с гладко лице и прав нос. Щеше да ме познава такъв, какъвто бях. Това беше странно важно за мен. Щях да отида при Искрен, защото така трябваше, защото той бе мой крал и аз го обичах, и защото се нуждаеше от помощта ми. Ала този момент вече не бележеше края на пътуването ми, а неговото начало. Щом откриех Искрен, можех да се върна при тях. За известно време съвсем забравих за Славен.

Такива мисли понякога ми минаваха през главата и аз крачех в праха и вонята на овцете и се усмихвах със стиснати устни под кърпата, която покриваше лицето ми. Друг път, когато нощем лежах сам, можех да мисля единствено за топлотата на една жена, за дома и детето ни. Сякаш усещах всеки километър, който ни разделяше. И самотата мъчително ме гризеше. Копнеех в подробности да науча какво става. Всяка нощ, всеки миг на спокойствие ме изкушаваше да се пресегна с Умението. Но сега разбирах съвета на Искрен. Ако го направех, котерията на Славен можеше да открие и мен, и тях. Затова жадувах да ги зърна, ала не смеех да се опитам да утоля жаждата си.

Стигнахме до едно селище, което почти отговаряше на името си. Сградите бяха поникнали като гъби около дълбок извор. Имаше странноприемница, кръчма и дори няколко дюкяна, които обслужваха пътници. Къщите бяха пръснати наоколо. Влязохме в него по пладне и Мадж обяви, че ще си починем и ще продължим на другата сутрин. Никой не възрази. Щом напоихме животните, ги отведохме в предградията. Кукловодът реши да се възползва от случая и съобщи в кръчмата и странноприемницата, че трупата му щяла да даде представление за целия град. Славея вече се бе настанила в един от ъглите на кръчмата и запознаваше това фароуско селище с бъкските балади.

Аз останах при овцете край града и скоро всички други напуснаха лагера ни. Нямах нищо против. Собственичката на конете ми беше предложила един петак, ако ги наглеждам. Те почти не се нуждаеха от грижи. Бяха спънати и пасяха оскъдната трева. Бикът бе завързан наблизо. Самотата и неподвижността ми носеше покой. Вече можех дълго да не мисля за нищо конкретно и това правеше безкрайното ми чакане по-безболезнено. Седях на канатата на каруцата на Деймън и зяпах животните и осеяната с храсти равнина.

Това не продължи много. Късно следобед в лагера се появи фургонът на артистите. В него бяха само майстор Дел и най-младата му помощничка. Другите бяха останали в града да пийнат, да поприказват и изобщо да се позабавляват. Ала скоро от виковете на кукловода научих, че момичето се било изложило с неточни движения и забравени реплики. Към крясъците си той прибави и няколко силни удара с камшик. Плющенето на ремъка и писъците на чирачето се чуха в целия лагер. Вторият удар ме накара да потръпна. На третия скочих. Нямах ясна представа за намеренията си и с облекчение видях, че майсторът се отдалечава от фургона, за да се запъти обратно към града.

Докато разпрягаше конете, момичето плачеше. Преди почти не й бях обръщал внимание. Тя беше най-младата в трупата, нямаше повече от шестнадесет, и очевидно най-често си навличаше гнева на кукловода. Не че това бе нещо необичайно. Повечето майстори биеха чираците си. Нито Бърич, нито Сенч ме бяха удряли с каиш, но бях изял достатъчно шамари и сегиз-тогиз по някой ритник от Бърич, когато не бях достатъчно чевръст. Кукловодът не беше по-лош от повечето майстори, които бях виждал, дори бе по-добър от мнозина. Хората му бяха сити и добре облечени. Навярно ме бе ядосало това, че един удар с камшик, изглежда, никога не му се струваше достатъчен. Винаги бяха три, пет или дори повече, ако беше в лошо настроение.