Робин Хоб - Тронът

Трябваше незабавно да се оженим. Да намерим свидетел в някое малко селище. Бърич щеше да гарантира, че съм подхвърлено дете без родители, които свидетелят да запомни. Щях да кажа, че името ми е Новия. Странно име, но бях чувал и още по-странни, и можех да живея с него до края на живота си. Някога толкова важни за мен, имената бяха изгубили всякакво значение. Нека ме наричаха и Фъшкия, стига да можех да живея с Моли и дъщеря си.

„Ела при мен.“

Трябваше да си намеря някаква работа, каквато и да е. Изведнъж реших, че не бива да харча сребърниците си, че е по-добре да си отработя пътя до Моли. И щом стигнех там, с какво можех да си изкарвам прехраната? За какво бях годен? Гневно пропъдих тази мисъл от ума си. Щях да открия нещо. Щях да намеря начин. Щях да съм добър съпруг, добър баща. Жена ми и детето ми нямаше да се нуждаят от нищо.

„Ела при мен.“

Постепенно забавих крачка и накрая спрях на ниско възвишение, което гледаше към пътя пред мен. В крайречния град все още светеше. Трябваше да отида там и да потърся гемия, която да отплава по течението и да е готова да приеме неопитен моряк. И толкова. Просто трябваше да продължа напред.

Тогава не разбрах защо не мога да го направя. Направих една крачка, залитнах, зави ми се свят и паднах на колене. Не можех да се върна. Трябваше да ида при Искрен. Все още не го разбирам и не съм в състояние да го обясня. Стоях на колене, гледах надолу към града и ясно знаех за какво копнея с цялото си сърце. И не можех да го направя. Нищо не ме задържаше, никой не ме спираше. Само настойчивият гласец в ума ми, който постоянно повтаряше: „Ела при мен, ела при мен, ела при мен“.

И аз не можех да направя друго.

Не можех да заповядам на сърцето си да престане да бие, не можех да не дишам и да умра. Не можех и да пренебрегна този зов. Стоях сам в нощта и се мятах, в капана на чуждата воля. Някаква хладнокръвна моя част казваше: „Ето, виждаш ли, същото е и за тях“. За Уил и останалите от котерията, на които Гален бе внушил вярност към Славен. Това не ги караше да забравят, че имат друг крал, не ги караше да вярват, че защитават правдата. Те просто нямаха друг избор. И преди едно поколение същото беше било за Гален, принуден да е предан до гроб на баща ми. Искрен ми бе разказал как Рицарин му внушил тази преданост, когато всички били още деца. Сторил го от гняв, когато Гален извършил нещо жестоко спрямо Искрен. Сторил го и от невежество, без дори да знае, че е възможно такова нещо. Искрен твърдеше, че по-късно Рицарин съжалявал и щял да поправи нещата, стига да знаел как. Дали Гален изобщо беше осъзнал какво са направили с него? Това обясняваше ли фанатичната му омраза към мен? Дали бе прехвърлял на сина омразата, която не беше могъл да си позволи да изпита към баща ми?

Опитах се да се изправя и не успях. Бавно се отпуснах в средата на огрения от луната път и безнадеждно седнах на голата пръст. Нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен че някъде далече бяха жена ми и детето ми и аз не можех да ида при тях. Не можех да ида при тях, също както не можех да се кача на нощното небе и да сваля луната. Вперих очи в реката, която отразяваше лунните лъчи и се вълнуваше като черна плоча. Река, която можеше да ме отнесе у дома, ала нямаше да го направи. Защото твърдостта на волята ми не беше достатъчна, за да преодолее заповедта в ума ми. Вдигнах очи към луната.

— Бърич — повиках го на глас, сякаш можеше да ме чуе. — О, грижи се за тях, пази ги да не ги сполети зло. Докато се върна.

Не си спомням как съм се върнал при кошарите, нито как съм легнал да спя. Ала утрото настъпи и когато отворих очи, бях там. Лежах, взирах се в синевата и мразех живота си. Крис се наведе над мен.

— Трябва вече да ставаш — каза ми той и като се вгледа по-внимателно, отбеляза: — Очите ти са кървясали. Да не би да си имал бутилка, която не си поделил с мен?

— Нямам нищо, което да си поделям с друг — отвърнах и станах. Главата ми се пръскаше.

Чудех се как ще я кръсти Моли. Сигурно с име на цвете. Люляк или нещо такова. Роза. Невена. Как бих я кръстил аз? Нямаше значение.

Престанах да мисля. През следващите няколко дни правех каквото ми нареждаха. Вършех го добре, без да се разсейвам. Някъде в мен беснееше безумец в килията си, ала предпочитах да не зная нищо за това. Грижех се за овцете. Закусвах, вечерях. Вечер лягах, сутрин ставах. И пак се грижех за овцете. Следвах ги в праха от колите и конете, прах, който покриваше миглите и кожата ми, прах, който изсушаваше гърлото ми, и не мислех за нищо. Нямаше нужда да мисля, за да зная, че всяка стъпка ме приближава до Искрен. Говорех толкова малко, че даже на Крис му омръзна моята компания, защото не можеше да ме въвлече в спор. Грижех се за овцете като най-доброто овчарско куче на света. Когато вечер си лягах, дори не сънувах.