Робин Хоб - Тронът

Ако бе възможно да изгубя съзнание насън, струва ми се, че щях да изпадна в несвяст. Мислите ми запрепускаха и всички думи, които Моли ми беше казала на раздяла, придобиха ново значение. Спомних си деня, в който ме бе попитала какво ще направя, ако тя носи моето дете. Беше имала предвид бебето, бе ме напуснала заради него, беше го поставила над всичко в живота си. Не друг мъж. Нашето дете. Бе заминала, за да защити детето ни. И не ми го беше казала, защото се бе опасявала, че няма да тръгна с нея. По-добре да не пита, отколкото да получи отказ.

И беше имала право. Нямаше да тръгна. В Бъкип се бяха случили твърде много неща и дългът към моя крал не ми оставяше избор. Тя бе имала право да ме напусне. И тъкмо в неин стил беше да вземе решението сама. Колкото и да бе глупаво, това дотолкова беше в стила й, че ми се прииска да я прегърна.

Внезапно Моли отново стисна ръба на масата и очите й се разшириха в безмълвен вик от силата, която напираше в нея.

Тя бе сама. И ме смяташе за мъртъв. И щеше сама да роди детето в тази брулена от вихрите колиба.

Пресегнах се към нея, като виках „Моли, Моли“, ала сега вниманието й беше насочено навътре към самата нея и тя се вслушваше в своето тяло. Изведнъж разбрах яда на Искрен в онези моменти, когато не можеше да ме накара да го чуя, а отчаяно трябваше да се свърже с мен.

Ненадейно вратата се отвори и в колибата нахлу бурен вятър и капки студен дъжд. Моли вдигна очи.

— Бърич — задъхано попита тя. Гласът й бе изпълнен с надежда.

Отново ме обзе удивление, бързо заменено от нейната благодарност и облекчение, когато видя на прага мургавото му лице.

— Аз съм. Измокрих се до кости. Не успях да ти намеря сухи ябълки, каквото и да предлагах. Градските складове са празни. Надявам се, че брашното не се е намокрило. Щях да се прибера по-рано, но тази буря… — Докато говореше, той влезе в стаята; носеше чувал, преметнат на рамо. По лицето му се стичаха дъждовни капки, от плаща му течеше вода.

— Започва се — отчаяно му каза Моли.

Бърич пусна чувала на пода, затвори вратата и я заключи.

— Какво? — Попита той, като избърса дъжда от очите си и отметна мократа коса от челото си.

— Раждането. — Гласът й прозвуча странно спокоен.

Бърич за миг я изгледа неразбиращо.

— Не — твърдо отвърна той. — Нали го пресметнахме. Ти го пресметна. Не може да започва сега. — Говореше почти гневно, толкова отчаяно искаше да е прав. — Още петнайсетина дни, може би повече. Днес говорих с акушерката и уредих всичко. Каза, че скоро щяла да дойде да те види…

Моли отново се вкопчи в ръба на масата и думите му заглъхнаха. Тя се напрегна и разтвори устни. Бърич стоеше като вцепенен. Никога не го бях виждал толкова блед.

— Да отида ли в селото да я доведа — тихо попита той.

Чуваше се звук от вода, шуртяща върху грубия дъсчен под. Сякаш измина цяла вечност, докато Моли се овладее.

— Мисля, че няма време.

Бърич продължаваше да не помръдва от мястото си, сякаш тя бе някакво непредсказуемо животно.

— Не трябва ли да легнеш — неуверено попита той.

— Опитах. Болките са още по-непоносими. Карат ме да крещя.

Бърич кимна като марионетка.

— Тогава сигурно трябва да останеш права. Разбира се.

Моли го погледна умолително.

— Не може да е чак толкова по-различно — задъхано промълви тя. — От раждане на жребче или теле…

Бърич толкова се бе ококорил, че виждах бялото на очите му. После безмълвно поклати глава.

— Но, Бърич… няма кой друг да ми помогне. А аз… — Думите й внезапно преминаха във вик. Тя се наведе напред, опря чело в ръба на масата и издаде тих стон, изпълнен със страх и болка.

Ужасът й най-после стигна до него. Той тръсна глава, сякаш се събуждаше от сън.

— Да. Права си, не може да е чак толкова по-различно. Не може. Стотици пъти съм го правил. Абсолютно същото е, убеден съм. Добре. Я да видим сега. Всичко ще е наред, само да… хм… — Той смъкна плаща си и го остави да се свлече на пода. Припряно отметна мократа коса от лицето си и приклекна до Моли. — Дай да те опипам — каза Бърич и тя кимна.

Уверените му ръце се озоваха върху корема й и внимателно, но решително започнаха да го галят, както го бях виждал да прави с кобилите.

— Още малко, още съвсем малко — успокои я Бърич. — Почти е излязло. — Изведнъж бе възвърнал хладнокръвието си и спокойният му глас окуражи Моли. Контракциите пак започнаха и той продължи да я гали. — Ей сега, ей сегичка… — Безброй пъти го бях чувал да изрича тези думи в бъкипската конюшня. В промеждутъците на пристъпите Бърич възобновяваше масажа си, като през цялото време тихо й говореше, казваше й, че е добро момиче, силно момиче, хубаво момиче, което щяло да роди чудесно бебе. Съмнявам се, че смисълът на думите му стигаше до някой от двамата. По някое време той се изправи, отиде да донесе одеяло и го сгъна на пода до себе си. После, без да изрича неловки извинения, повдигна нощницата й и Моли се вкопчи в ръба на масата. Мускулите й се напрегнаха и тя изкрещя. — Давай, давай — насърчаваше я Бърич, — ето, още малко, точно така, я да видим кой е дошъл при нас?