Робин Хоб - Тронът

За миг Деймън се изненада, ала после реши, че това го устройва.

— Е, аз трябва да се погрижа и за двете неща, затова ще те оставя тук да наглеждаш овцете. Трябва да им се донесе вода — затова ги бях оставил в градските кошари, там има помпа. Но не исках да са близо до болни животни. Донеси им вода, а аз ще пратя човек с кола сено. Погрижи се да се нахранят добре.

Имай предвид, че ще преценя дали ще се разбираме по това как започнеш при мен… — И продължи с обясненията си как да напоя стадото и на колко купчини да разделя сламата, за да съм сигурен, че всяка овца е получила дела си. Предполагам, че това трябваше да се очаква — не приличах много на овчар. Остро почувствах отсъствието на Бърич и неговата спокойна увереност, че си знам работата. Деймън вече се канеше да ме остави, когато внезапно отново се обърна към мен. — Как ти е името, момко?

— Том — след мимолетно колебание отвърнах аз. Преди да приеме името Фицрицарин, Търпение бе искала да ме нарича така. Това ми напомни нещо, което веднъж ми беше казал Славен. „Само трябва да се почешеш, за да намериш безименното кучкарче“ — бе изсумтял той. Овчарчето Том едва ли щеше да му допадне по-малко.

Близо до оборите имаше кладенец с ведро, завързано на изключително дълго въже. Като не спирах дори за миг да си почина, накрая успях да извадя нужното количество вода. Тъкмо бях свършил, когато пристигна колата със сено, и аз грижливо го разделих на четири копи в ъглите на кошарата. Това ми донесе поредното раздразнение, защото овцете се трупаха и ядяха от всяка копа още докато я трупах. Успях да свърша едва след като се наситиха всички, освен най-слабите.

Следобедът също неусетно отлетя във вадене на вода. Жената ми позволи да използвам един голям котел, в който да я стопля, и ми посочи уединено място, където измих от тялото си по-голямата част от мръсотията от пътуването. Ръката ми заздравяваше. Надявах се, че Сенч никога няма да научи за грешката ми. Как ли щеше да ми се смее! Щом се изкъпах, донесох още вода и я стоплих, за да изпера дрехите, които бях купил от вехтошарката. Установих, че плащът всъщност е много по-светлосив, отколкото бях смятал. Не успях да се справя с вонята, но когато го прострях да изсъхне, повече миришеше на мокра вълна, отколкото на предишния си собственик.

Деймън не ми бе оставил храна, но жената ми предложи да ме нагости, ако донеса вода за бика и конете, тъй като през последните четири дни много се била уморила от това задължение. Направих го и си спечелих вечеря от яхния и халба бира. После се върнах при овцете. След като ги заварих спокойни, навикът ме накара да проверя бика и конете. Загледан в животните, се облегнах на оградата и се запитах какво ли ще е, ако това е целият ми живот. Нямаше да е зле, не и ако вечер вкъщи ме чакаше жена като Моли. Една дългонога бяла кобила се приближи да потърка муцуна в ризата ми и да помоли да я почеша. Изпълних желанието й и усетих, че й липсва луничавото селско момиче, което й носело моркови и я наричало Принцеса.

Зачудих се дали някой някъде живее така, както иска. Може би Нощни очи най-сетне бе постигнал мечтата си. Искрено се надявах. Желаех му само доброто, ала егоистично ми се искаше понякога да му липсвам. Намусено се запитах дали затова Искрен не се завръща. Може би му беше писнало от корони и тронове и затова бе скрил всичките си следи. Но знаех, че не е така. Не и той. Моят крал беше отишъл в Планините да поиска помощ от Праотците. И ако не бе успял, сигурно беше измислил нещо друго. Каквото и да беше то, той ме бе повикал на помощ.