Робин Хоб - Мисията на шута

— Донесох ти мастила от Бъкип, но се чудя дали твоите не са по-добри.

Потупа ме по рамото, също както правеше някога, щом смесех правилно отрова, и старата вълна на задоволство, че се гордее с мен, отново ме заля.

Показах му навярно много повече, отколкото възнамерявах. Когато погледна лехите с билки, той несъмнено забеляза превеса на успокоителни и обезболяващи. А когато му показах скамейката си на скалите, с изгледа към морето, промълви:

— Да, на Искрен щеше да му хареса това. — Но въпреки всичко, което видя и предположи, не спомена повече за Умението.

Останахме будни до късно и му показах основите на играта на камъчета на Кетъл. Нощни очи се отегчи от дългите ни приказки и излезе да половува. Долових малко ревност от страна на вълка, но реших да се разберем с него по-късно. След като зарязахме играта, насочих разговора към самия Сенч и как я кара той. Старецът с усмивка призна, че връщането му в двора и обществото му е харесало. Поговори ми за младостта си, нещо, което рядко бе правил. Беше водил разгулен живот, преди да сбърка с една доза, което го беше обезобразило и накарало да се срамува от външността си толкова, че се беше оттеглил в тайнствения и мрачен живот на кралски убиец. През последните години, изглежда, бе подновил живота на онзи младеж, който толкова беше обичал танците и интимните вечери с остроумни дами. Радвах се за него и го попитах почти на шега:

— Но как съчетаваш тихата си работа за Короната с всички тези рандевута и забавления?

Отговорът му беше откровен.

— Справям се. А и новият ми чирак се оказа ловък и схватлив. Няма да мине много време, преди да мога напълно да прехвърля старите си задачи в по-млади ръце.

Изпитах притеснителен момент на ревност, че е взел друг на мястото ми. Миг след това осъзнах колко глупаво е това. Пророците винаги щяха да се нуждаят от човек, способен тихомълком да налага Кралското правосъдие. Бях заявил, че никога вече няма да бъда придворен убиец; това обаче не означаваше, че нуждата от убиец е изчезнала. Постарах се да си върна самоувереността.

— Значи старите опити и уроци все още продължават в кулата.

Той кимна.

— Да. Впрочем… — Надигна се внезапно от стола си до огъня. По силата на събудилия се отдавнашен навик бяхме заели старите си места, той седнал на стол пред огъня, а аз — край огнището до краката му. Едва в този момент осъзнах колко странно е това, но и колко естествено изглежда. Поклатих мълчаливо глава, докато Сенч ровеше в дисагите на масата. Извади зацапан флакон от твърда кожа. — Донесох това да ти го покажа, но после се разбъбрихме и за малко щях да го забравя. Помниш ли интереса ми към неестествени пламъци, пушеци и така нататък?

Завъртях очи. „Интересът“ му беше опърлял и двама ни неведнъж. Потиснах бързо спомена за последния път, когато бях видял огненото му чародейство: беше накарал факлите на Бъкип да горят в синьо и да пръскат искри в нощта, когато принц Славен лъжливо се самообяви за пряк наследник на короната на Пророците. Тази нощ беше видяла също така и убийството на крал Умен, и последвалия го мой арест.

Сенч с нищо не издаде, че е направил тази връзка. Обърна се нетърпеливо към огнището с флакона в ръка.

— Я дай някакво листче.

Дадох му и загледах скептично. Той откъсна една ивица, сгъна я по дължина и грижливо посипа малко прах по жлеба на сгъвката. Сгъна много внимателно хартията, после още веднъж, и накрая я усука на фитил.

— Гледай сега!

Загледах с трепет как слага хартията в огъня. Но каквото и да трябваше да направи, да хвърли искри или да вдигне пушек, не стана нищо. Хартията покафявя, подпали се и изгоря. Нямаше и най-смътна миризма на сяра. Вдигнах учудено вежда към Сенч.

— Не може да е така! — възрази той объркан. Набързо откъсна нова ивица хартия, но този път беше по-щедър с прашеца. Пак тикна усукания фитил в огъня. Отдръпнах се, стегнат за ефекта, но отново бяхме разочаровани. Потърках уста да прикрия усмивката си от огорчението, изписано на лицето му.

— Ще си помислиш, че съм си изгубил усета! — заяви той намръщено.

— О, това никога — отвърнах, но ми беше трудно да скрия смеха си.

Този път онова, което приготви, приличаше по-скоро на тръба и прашецът се посипа от нея, докато я затваряше. Станах и се отдръпнах по-назад. Но както и преди, тя само изгоря.

Той изсумтя раздразнено. Надникна в тъмната шийка на флакона и го разклати. Изръмжа ядосано и го запуши.

— Навлажнило се е някак си. Отиде ми представлението. — И хвърли флакона в огъня, знак на голям яд при него.