Робин Хоб - Мисията на шута

Не зная дали беше заради дългата ни раздяла, или от новопосятото в душата ми неспокойство, но изведнъж видях Хеп и Славея като непознати. Не беше просто заради дрехите, с които беше облечен Хеп, макар това да подчертаваше дългите му крака и заякващите му рамене. Изглеждаше комично върху дебелото старо пони, факт, който бях сигурен, че разбира. Понито подхождаше толкова зле на подрастващия младеж, колкото детското легло в къщурката ми и улегналия ми бит. Изведнъж осъзнах, че няма да е честно да го помоля да остане вкъщи и да гледа пилците, а аз да замина да търся приключения. Всъщност, ако не го отпратех скоро да потърси щастието си, сдържаното недоволство, което видях в разноцветните му очи при завръщането му у дома, скоро щеше да се превърне в горчиво разочарование в живота му. Дотук Хеп се беше оказал добър житейски спътник за мен. Намереникът, когото бях взел при себе си, ме беше спасил точно толкова, колкото аз бях спасил него. Много по-добре щеше да е да изпратя този младеж навън сред широкия свят, докато двамата все още се харесвахме, отколкото да чакам, докато се превърна в бреме за младите му рамене.

Не само Хеп се беше променил в очите ми. От Славея бликаше жизненост както винаги: усмихваше се широко, докато премяташе крак над седлото, за да се смъкне на земята. И все пак, когато тръгна към мен с широко разтворени ръце, за да ме прегърне, осъзнах колко малко знам за сегашния й живот. Взрях се във веселите й тъмни очи и за първи път забелязах тръгващите от ъгълчетата им тънки бръчици. Облеклото й бе станало по-богато през годините, качеството на конете й по-добро и накитите й — по-скъпи. Днес гъстата й черна коса беше стегната с клипс от тежко сребро. Явно просперираше. Три-четири пъти в годината идваше при мен за по няколко дни и преобръщаше спокойния ми живот с разказите и песните си. Настояваше да подправям храната по неин вкус, хвърляше и разпръсваше вещите си по масата ми, по писалището и пода, а леглото ми вече не беше място, което търсех, когато се уморя. Дните, които следваха непосредствено след заминаването й, ми напомняха за селски път с прахта, тежко надвиснала във въздуха след кервана на кукловод. След няколко дни обаче отново затъвах в еднообразното ежедневие.

Прегърнах я, помирисах прахта и парфюма в косата й. Тя се отдръпна от мен, погледна ме в лицето и моментално запита:

— Какво не е наред? Нещо се е променило.

Усмихнах се унило.

— Ще ти кажа довечера. — И двамата знаехме, че ще е един от поредните ни късни нощни разговори.

— Добре — съгласи се тя. — Иди се измий. Миришеш като коня ми. — Побутна ме леко и аз я пуснах, за да поздравя Хеп.

— Е, момко, как беше? Оправда ли бъкипският пролетен панаир приказките на Славея?

— Добре беше — отвърна той сдържано. Разноцветните му очи — едното кафяво, другото синьо — бяха изпълнени с мъка.

— Какво е станало, Хеп? — попитах загрижено, но той се сви и се отдръпна от мен, преди да съм успял да го докосна по рамото.

Обърна се и може би съжали за киселия си поздрав, защото след миг изграчи:

— Отивам до потока да се измия. Целият съм в прашилка от пътя.

Иди с него. Не съм сигурен какво не е наред, но има нужда от приятел.

За предпочитане някой, който не може да задава въпроси , съгласи се Нощни очи и навел глава и изпънал опашка, тръгна след момчето. По свой начин той бе точно толкова привързан към Хеп, колкото и аз, и имаше също толкова общо с отглеждането му.

Когато двамата се отдалечиха достатъчно, се обърнах към Славея и повторих:

— Какво е станало?

Тя сви рамене с крива усмивка.

— На петнайсет е. Трябва ли на тази възраст да си в мрачно настроение, защото е станало нещо определено? Не се притеснявай. Може да е заради какво ли не: момиче на Пролетния панаир, което не го е целунало, или някое, което го е целунало. Напускането на Бъкип или връщането у дома. Прекалено малко наденица за закуска. Остави го на мира. Ще се оправи.

Хеп и вълкът вече се скриваха сред дърветата.

— Може би споменът ми от петнайсет е малко по-различен от твоя — въздъхнах.

Докато Славея влизаше в къщата, аз отведох коня й и понито Детелина. Помислих си, че каквото и да ми е настроението, Бърич щеше да ми нареди първо да се погрижа за коня си, преди да се отвея нанякъде. Е, аз не бях Бърич. Зачудих се дали налага същата дисциплина на Копривка, Рицарин и Ним, както беше правил с мен, и съжалих, че не бях попитал Сенч за имената и на останалите му деца. Докато почистя конете и им дам да ядат, вече съжалявах, че Сенч бе дошъл. Гостуването му бе изкарало толкова спомени на повърхността. Изтласках ги упорито. Стари кокали, отпреди петнайсет години, щеше да ми каже вълкът. Докоснах за миг ума му. Хеп беше плиснал вода на лицето си и сега навлизаше в гората, мърмореше и вървеше така шумно, че нямаше никакъв шанс да видят дивеч. Въздъхнах и за двамата и се прибрах в къщата.