Робин Хоб - Мисията на шута

Седнах отново на пода до огнището. Усещах разочарованието на стареца и изпитах леко съжаление. Опитах се да извадя жилото.

— Напомня ми за времето, когато бърках пушливия прах със стрития корен от ланцет. Помниш ли? След това очите ми течаха часове наред.

Той се изсмя късо.

— Да. — Помълча малко, усмихваше се на себе си. Знаех, че в ума си се скита в миналото, в старите дни, когато бяхме заедно. После се наведе и отпусна ръката си на рамото ми. — Фиц — заговори настойчиво и искрено, без да откъсва очи от моите. — Никога не съм те подвеждал, нали? Бях честен. Казах ти на какво те уча от самото начало.

Усетих бучката на зарасналата рана между двама ни. Сложих ръката си върху неговата. Пръстите му бяха кокалести, кожата му — изтъняла като хартия. Взрях се в огъня и заговорих.

— Винаги беше честен с мен, Сенч. Ако някой ме е заблуждавал, това бях самият аз. Всеки от нас служеше на нашия крал и правеше каквото трябваше да се прави за каузата. Няма да се върна в Бъкип. Но не заради нещо, което си направил, а само заради това, в което съм се превърнал аз. Не храня лоши чувства за нищо.

Вдигнах очи към него. Лицето му беше скръбно и видях в очите му онова, което не ми беше казал. Липсвах му. Молбата му да се върна в Бъкип бе повече заради него самия, отколкото поради каквато и да било друга причина. И открих мъничка частица изцеление и мир. Все още бях обичан, поне от Сенч. Това ме трогна и гърлото ми се стегна. Опитах се да намеря по-леки думи.

— Никога не си твърдял, че чирачеството ми ще ми даде спокоен и безопасен живот.

Сякаш за да потвърди тези думи, от огъня изведнъж изригна блясък. Ако не се бях извърнал към Сенч, сигурно щеше да ме ослепи. Но пък ако не друго, гърмът ме оглуши. Ужилиха ме разлетели се въглени и искри, а пламъците изведнъж заръмжаха като разярен звяр. Двамата рипнахме и отскочихме от огнището. Миг по-късно изсипалите се от занемарения комин сажди затиснаха пламъците. Със Сенч се защурахме из стаята, тъпчехме лумналите искри и ритахме парчетата горящ флакон към огнището, та подът да не се подпали. Вратата се отвори с трясък под щурма на Нощни очи. Той влетя в стаята и заора с нокти в дъските, за да се спре.

— Добре съм, добре — уверих го и осъзнах, че рева с цяло гърло, за да надмогна кънтежа в ушите си. Нощни очи изсумтя, отвратен от миризмата, и без да сподели дори мисъл с мен, се измъкна в нощта.

Сенч ме плесна силно по рамото. Няколко пъти.

— Да загася един въглен — увери ме гръмко.

Отне ни доста време, докато възстановим реда.

— Това ли трябваше да направи прашецът? — попитах малко със закъснение, след като отново си наляхме бренди от Сандседж.

— Не! Топките на Ел, момче, да не мислиш, че съзнателно бих причинил това на огнището ти? Това, което получавах досега, беше внезапен блясък бяла светлина, почти ослепителен. Прашецът не трябваше да направи това. Хм. Защо обаче го направи? Какво му беше различното? Проклятие! Съжалявам, че не съм запомнил какво сложих последния път в тоя тъп флакон… — Свъси вежди и загледа свирепо пламъците. Вече знаех, че ще накара новия си чирак да разгадае какво точно е причинило взрива. Не завиждах на чирака за серията опити, които несъмнено щяха да последват.

Сенч преспа при мен, на моето легло, а аз се примирих с леглото на Хеп. Когато на сутринта се събудихме, и двамата знаехме, че гостуването е приключило. Изведнъж като че ли вече нямаше какво повече да обсъдим, нямаше и много смисъл да си говорим за каквото и да било. Някаква пустота ме беше обзела. Защо да разпитвам за хора, които никога повече нямаше да видя? Защо той трябваше да ми разказва за днешните политически интриги, след като те изобщо не засягаха живота ми? За един дълъг следобед и вечер животите ни отново се бяха слели, но сега, докато изгряваше сивият ден, Сенч само гледаше как върша домашната си шетня: как вадя вода и хвърлям храна на пилците, как готвя закуската, как мия глинените съдове. Като че ли ставахме все по-отчуждени с всеки момент неловко мълчание. Почти започвах да съжалявам, че беше дошъл.

След закуската той каза, че трябва да тръгва, и не се опитах да го разубедя. Обещах му, че ще получи свитъка с играта, когато го свърша. Дадох му няколко листа, изписани с дозите за успокоителни чайове, и няколко билки за разсад, които му бяха непознати. Дадох му и няколко стъкленици мастило в различни цветове. Най-близкото до опит да ме накара да премисля беше, когато подхвърли, че в Бъкип има добър пазар за такива неща. Само кимнах и отвърнах, че мога да пращам Хеп там понякога. После оседлах хубавата кобила и му я доведох. Той ме прегърна за довиждане, яхна я и си тръгна. Гледах го, докато яздеше към пътя. Нощни очи пъхна глава под ръката ми.