Робин Хоб - Мисията на шута

И двете ми деца щяха да ме познават, като личност, макар и не като свой баща.

Сенч беше лукав, както винаги. Беше усетил колебанието ми. Беше оставил отказа ми да увисне във въздуха между нас. Държеше чашата си в шепи. Сведе за миг поглед към нея, с което силно ми напомни за Искрен. После вдигна отново глава, зелените му очи се спряха на моите без колебание. Не зададе никакви въпроси, не настоя за нищо. Трябваше само да изчака.

Това, че познавах тактиката му, не ме защити от нея.

— Знаеш, че не мога. Знаеш и всичките причини, заради които не мога.

Той поклати глава.

— Едва ли. Защо трябва на принц Предан да му се откаже рожденото право на Пророк? — И добави по-тихо: — Или на Копривка?

— Рожденото право? — повторих с горчив смях. — Това е по-скоро фамилна болест, Сенч. Глад е, и когато те научат как да го утоляваш, се превръща в пристрастяване. Пристрастяване, което може да стане толкова силно, че накрая да те отпрати по пътищата, водещи отвъд Планинското кралство. Видя какво стана с Искрен. Умението го погълна. Той го насочи към личните си цели. Сътвори своя дракон и се вля в него. Спаси Шестте херцогства. Но дори да ги нямаше Алените кораби, с които да се срази, Искрен рано или късно щеше да отиде на Планините. Онова място го зовеше. Това е предопределеният край за всеки Умел.

— Разбирам страховете ти — призна той. — Но мисля, че грешиш. Вярвам, че Гален съзнателно ти е втълпил този страх. Ограничи онова, което трябваше да научиш, и ти внуши страх. Но аз изчетох свитъците върху Умението. Не съм дешифрирал всичко, което казват, но знам, че то е много повече от простата способност да общуваш от разстояние. С Умението човек може да удължи живота и здравето си. То може да разшири силата на говорещия да убеждава. Твоето обучение… не знам докъде е стигнало, но съм готов да се обзаложа, че Гален те е научил на толкова малко, колкото е могъл. — Долових възбудата му, усилваше се в гласа му, все едно говореше за скрито съкровище. — Толкова много има в Умението, толкова много! Някои ръкописи намекват, че Умението може да се използва като целебен инструмент, не само за да откриеш какво е увреждането в един ранен воин, но да ускори изцеряването на тези увреждания. Един силен владелец на Умението може да вижда през очите на друг, да чува онова, което друг чува и усеща. И…

— Сенч. — Сдържано спокойният ми глас го прекъсна. За миг изпитах възмущение, когато призна, че е прочел ръкописите. Помислих си, че няма право, а след това осъзнах, че ако кралицата му ги е дала да ги прочете, е имал толкова право, колкото всеки друг. Та кой друг би трябвало да ги прочете? Вече нямаше нито един магистър на Умението. Тази линия на дарба беше замряла. Не — аз я бях прекъснал. Убил ги бях, един по един, последните обучени да прилагат Умението, последната котерия, създадена в Бъкип. Бяха проявили вероломство към своя крал, затова ги бях унищожил, а с тях — и магията. Рационалната страна в мен знаеше, че е магия, която е по-добре да си остане мъртва. — Не съм магистър на Умението, Сенч. Не само познанията ми за Умението са непълни, но и талантът ми беше колеблив. Ако си чел ръкописите, сигурен съм, че си открил сам, или си чул от Кетрикен, че употребата на елфова кора е най-лошото, което може да прави един Умел. Тя потиска или убива таланта. Опитвал съм да се въздържам от нея: не ми харесва онова, което ми причинява. Но дори размътването на ума, което носи, е по-добро от глада на Умението. Понякога упорито прибягвах до елфовата кора, дни наред, когато копнежът ставаше неустоим. — Извърнах поглед от угриженото му лице. — Какъвто и талант да съм притежавал, вероятно е потъпкан до невъзвратимост.

Той отбеляза, с тих и спокоен глас:

— Според мен това, че си продължил да изпитваш копнежа, сочи тъкмо обратното, Фиц. Съжалявам, че си страдал: наистина нямахме никаква представа. Бях приел, че гладът за Умение е като подтика към пиене или пушене и че след период на принудително въздържане копнежът ще намалее.

— Не. Не намалява. Понякога лежи приспан. Минават месеци, дори години. После, без никаква причина, която да мога да откроя, отново се пробужда и оживява. — Стиснах за миг очи. Говоренето за това, мисленето за това бе като бодеж в гнойна рана. — Сенч. Разбирам, че точно за това си бил целия този път да ме намериш. И чу отказа ми. Сега можем ли да си говорим за други неща? Този разговор ме… наранява.

Той помълча малко. После каза с фалшива сърдечност, но рязко:

— Можем, разбира се. Казах на Кетрикен, че се съмнявам да приемеш нашия план. — Въздъхна. — Просто ще трябва да направя всичко, което е по силите ми, с онова, което успях да измъкна от ръкописите. Тъй. Казах каквото имах да кажа. Какво друго искаш да чуеш?