Александър Дюма - Граф Монте Кристо

Данглар остана все така прострян по очи, докато графът се отдалечаваше; когато вдигна глава, забеляза само някаква сянка, която изчезваше в ходника между два реда кланящи се бандити.

Точно според заповедта на графа Вампа угости Данглар, като му поднесе най-доброто италианско вино и най-хубавите плодове, след това го настани в пощенската кола и го остави до едно дърво на шосето.

Данглар остана там до разсъмване, без да знае къде се намира.

Призори видя, че наблизо има рекичка, беше жаден и се завлече до нея.

Когато се наведе да пие, забеляза, че косата му е побеляла.

Беше почти шест часът вечерта; опалова светлина, в която прелестно есенно слънце вливаше златните си лъчи, се спускаше от небето върху синеещото се море.

Дневната топлина гаснеше постепенно, усещаше се вече лекият ветрец, напомнящ диханието на природата след жарка обедна почивка, прелестен лъх, който разхлажда средиземноморските брегове и разнася от бряг на бряг уханието на дърветата, примесено с острия мирис на морето.

По това огромно езеро, което се простира от Гибралтар до Дарданелите и от Тунис до Венеция, лека яхта с чисти, елегантни очертания се плъзгаше в ранната вечерна дрезгавина. Движеше се като лебед, който се плъзга по водата с разтворени към вятъра крила. Носеше се, едновременно бърза и красива, оставяйки зад себе си искряща бразда.

Слънцето, с чиито последни лъчи се сбогувахме, изчезваше постепенно зад кръгозора на запад; и за да потвърди сякаш прелестните блянове на митологията, непокорният му плам се подаваше по върховете на талазите, да покаже, че огненото божество току-що се е скрило в обятията на Амфитрита, която напразно се стреми да скрие своя любим в гънките на лазурната си мантия.

Яхтата се отдалечаваше бързо, макар че вятърът изглеждаше недостатъчен да развее дори къдриците на някоя девойка.

Застанал на носа, висок мъж със загоряло лице и разширени зеници гледаше как сушата се приближава като тъмна конусообразна грамада, изникнала от вълните във формата на огромна каталанска шапка.

— Това ли е Монте Кристо? — запита глухо и безкрайно тъжно пътникът, на чието разположение яхтата изглеждаше временно предоставена.

— Да, ваше превъзходителство — отвърна капитанът. — Пристигаме.

— Пристигаме! — повтори с неизразима тъга пътникът. После добави съвсем тихо: — Да, там ще е пристанището.

И потъна отново в мислите си, изразявани само с усмивка, по-тъжна от сълзи.

След няколко минути зърнаха на сушата пламък, който веднага угасна, после се чу гърмеж.

— Това беше сигналът от сушата, ваше превъзходителство — обади се капитанът. — Желаете ли сам да отговорите?

— Какъв сигнал? — попита пътникът.

Капитанът протегна ръка към острова, по чиито склонове се извисяваше самотно белезникаво кълбо дим, което се разкъсваше и разширяваше.

— О, да — отвърна пътникът, сякаш се пробуждаше от унес. — Дайте.

Капитанът му подаде напълнена карабина, пътникът я взе, вдигна я полека и даде изстрел във въздуха.

След десет минути зарифиха ветрилата и хвърлиха котва на петстотин крачки от малко пристанище.

Лодката беше вече в морето с четирима гребци и кормчията; пътникът влезе, но вместо да седне на кърмата, постлана за него със син килим, остана прав, със скръстени ръце.

Гребците чакаха с полувдигнати весла, като птици, които сушат крилата си.

— Карайте! — каза пътникът.

Осемте весла плеснаха едновременно в морето, без да вдигнат пръски, и лодката се понесе бързо от общия им тласък.

Само след миг се озоваха в заливче, образувано от естествен завой; лодката спря върху плаж със ситен пясък.

— Седнете върху раменете на двама от нашите хора, ваше превъзходителство — каза кормчията, — те ще ви отнесат на сушата.

Младежът махна разсеяно с ръка на това предложение, излезе от лодката и нагази до пояс във водата.

— Не правите добре, ваше превъзходителство — промълви кормчията, — и ще ни навлечете мъмрене от страна на господаря.

Младежът продължи към брега подир двама моряци, които избираха най-добрия път.

След тридесетина крачки стигнаха брега; момъкът изтръска нозе на сушата и загледа къде ли е пътеката, която ще му покажат, защото беше вече съвсем тъмно.

Когато обръщаше глава, една ръка се сложи на рамото му и един глас го накара да трепне.

— Добър ден, Максимилиан — каза гласът, — точен сте, благодаря.

— Вие ли сте, графе! — извика младежът с трепване, което приличаше на радост, и стисна с две ръце десницата на Монте Кристо.