Александър Дюма - Граф Монте Кристо

— Да, както виждате, и аз съм точен като вас, но вие сте съвсем измокрен, драги приятелю: трябва да се преоблечете, както би казала Калипсо на Телемах 280 280 Син на Одисей, задържан от нимфата Калипсо, когато отишъл да търси баща си (гр. мит.). Б.пр. . Елате, тук има приготвено за вас жилище, гдето ще забравите умората и студа.

Монте Кристо забеляза, че Морел се обръща, и почака.

Момъкът бе забелязал наистина с изненада, че придружаващите го не бяха продумали и си бяха отишли, без да им е платил. Чу дори плясъка от веслата на лодката, която се връщаше към малката яхта.

— А, да! — каза графът. — Моряците ли търсите?

— Разбира се, не им платих, а вече са си отишли.

— Не се грижете за това, Максимилиан — отвърна със смях Монте Кристо. — Аз имам спогодба с флотата достъпът на моя остров да се освобождава от всякакви товарни и пътнически такси. Неин абонат съм, както се казва в цивилизованите страни.

Морел погледна учудено графа.

— Графе — каза той, — не сте вече такъв, какъвто бяхте в Париж.

— В какво отношение?

— Тук се смеете.

Челото на Монте Кристо се помрачи изведнъж.

— Имате право да ме накарате да се опомня, Максимилиан — отвърна той, — да ви видя отново е истинско щастие за мене и аз забравих, че всяко щастие е мимолетно.

— О, не, графе! — извика Морел, като взе отново двете ръце на приятеля си. — Напротив, смейте се, бъдете щастлив, докажете ми с безразличието си, че животът е тежък само за тия, които страдат. Да, приятелю, вие сте милостив, добър, благороден и се преструвате на весел само за да ме насърчите.

— Мамите се, Морел — отвърна Монте Кристо, — аз бях наистина щастлив.

— Тогава значи сте ме забравили, толкова по-добре!

— Как съм ви забравил?

— Да, защото вие знаете, приятелю, че и аз ви казвам, както влизащ в цирка гладиатор приветствува божествения император: „Поклон от този, който ще умре“.

— Не сте ли се утешили? — запита със странен поглед Монте Кристо.

— О! — промълви Морел, преизпълнен от горчивина. — Нима наистина допускахте, че мога да се утеша?

— Слушайте, Максимилиан — каза графът. — Чувате ме, нали? Вие не ме смятате за простак, за дърдорко, който дрънка празни и безсмислени приказки. Когато ви питам дали сте се утешили, аз ви говоря като мъж, за когото човешкото сърце няма тайни. Е добре, Морел, да надникнем заедно в глъбините на вашето. Все същото бурно и мъчително нетърпение ли ви кара да подскачате, както подскача лъв, ужилен от комар? Все същият раздиращ копнеж ли, който се утолява само в гроба? Все същата идеализирана жал ли, която тласка живия към мъртвеца? Или е само унинието на изчерпаната смелост, досадата, която потиска напиращия лъч от надежда? Избледнелият спомен, който води след себе си и безсилието да заплачем? Ако е така, скъпи приятелю, ако не можете вече да плачете, ако смятате претръпналото си сърце за мъртво, ако единствената ви опора е в бога, ако погледът ви търси само небето, нека изоставим, Максимилиан, думите, недостатъчни да поберат смисъла, който нашата душа им дава. Вие сте се утешили, Максимилиан, не се оплаквайте.

— Графе — отвърна Морел със своя едновременно твърд и кротък глас, — послушайте ме, както се изслушва човек, който говори с пръст към земята и с очи към небето: аз дойдох при вас, за да умра в обятията на приятел. Има, разбира се, и други хора, които обичам; обичам сестра си Жули, зетя си Еманюел; но аз имам нужда да ме приемат силни обятия, да ми се усмихне някой в последния ми час; сестра ми би се разплакала и припаднала; би трябвало да гледам страданията й, а достатъчно съм страдал досега, Еманюел би ми изтръгнал оръжието из ръцете и би събрал цялата къща с виковете си. Вие, графе, който ми дадохте честната си дума, вие, който сте нещо повече от човек и бих ви нарекъл божество, ако не бяхте смъртен, ще ме отведете безшумно и мило, нали, до дверите на смъртта?

— Приятелю — каза графът, — все още се съмнявам: дотолкова ли ви липсват сили, та изпитвате някаква гордост да излагате на показ мъката си?

— Не — каза Морел и подаде ръка на графа, — ето, виждате ли, аз съм съвършено спокоен. Сърцето ми не тупти нито по-бързо, нито по-бавно от друг път. Само усещам, че съм в края на пътя и не ще отида по-нататък. Казахте ми да чакам и да се надявам; знаете ли какво постигнахте, нещастни мъдрецо? Чаках един месец, с други думи, страдах един месец. Надявах се! — човекът е нещастно, жалко същество! Надявах се — на какво? Сам не зная: на нещо незнайно, нелепо, немислимо! На някакво чудо… Но какво? Само господ би могъл да каже, защото той е придал към ума ни безумието, наречено надежда. Да, чаках, да, надявах се, графе, а през тоя четвърт час, откакто разговаряме, вие сто пъти ми разбихте и разкъсахте сърцето, без да подозирате, защото всяка ваша дума ми доказваше, че за мене няма никаква надежда. Да, графе, колко приятен и сладостен ще бъде за мене покоят в смъртта!