Александър Дюма - Граф Монте Кристо

Но стените бяха в скалата; пред единствения изход на килията един мъж четеше, а зад него се движеха назад-напред сенки, въоръжени с пушки.

Решението му да не подписва трая два дни, след което той поиска да яде и предложи един милион.

Поднесоха му богата вечеря и му взеха милиона.

От тоя момент животът на нещастния затворник се превърна в непрестанно лутане. Толкова бе страдал, та не искаше да се излага вече на страдания и понасяше всичко; след дванадесет дни един следобед, когато се бе нахранил, както в щастливото време, той направи сметка и видя, че е подписал толкова чекове, щото му оставаха само петдесет хиляди франка.

Тогава у него настъпи странна промяна; след като се бе помирил със загубата на петте милиона, той се опита да спаси тия петдесет хиляди франка; и вместо да даде тия петдесет хиляди франка, той реши да започне отново живот на лишения, с проблясъци от надежда, граничещи с лудост; забравил толкова отдавна бога, той си припомни сега, че господ прави понякога чудеса: пещерата може да пропадне; папските карабинери може да го освободят, като открият това проклето свърталище; и в такъв случай петдесетте хиляди франка ще му останат; а петдесет хиляди франка са достатъчно, за да спасят един човек от гладна смърт; започна да моли бога да му запази тия петдесет хиляди франка и както се молеше, така се и разплака.

Минаха още три дни, през които божието име беше непрестанно, ако не в сърцето, то поне на устните му; от време на време той започваше да бълнува и му се струваше, че вижда през прозореца как в една бедна стая някакъв старец умира на одъра си.

И този старец умираше от глад.

На четвъртия ден Данглар не беше вече жив човек, а жив труп; след като бе събрал от земята и последните трохи от по-раншните обеди, сега започна да гризе рогозката, която покриваше пръстта.

После започна да се моли на Пепино като на ангел-пазител да му даде малко храна; предложи му хиляда франка за един залък хляб.

Пепино не отговори.

На петия ден се завлече до вратата на килията.

— Не сте ли християнин? — питаше банкерът, застанал на колене. — Искате да убиете човека, който е ваш брат пред бога?

„О, мои някогашни приятели, мои някогашни приятели!“ — повтаряше той.

И падна ничком на земята.

После се изправи отчаян и извика:

— Главатарят! Главатарят!

— Ето ме! — отвърна Вампа, като се показа веднага. — Какво желаете пак?

— Вземете и последното ми злато — промълви Данглар, подавайки портфейла си — и ме оставете да живея в тази пещера, — не искам вече свобода, искам само да живея.

— Толкова много ли страдате? — запита Вампа.

— Да, страдам, жестоко страдам!

— Има хора, които са страдали повече от вас.

— Не вярвам.

— Има: тия, които са умирали от глад.

Данглар си спомни стареца, когото в миговете на халюцинация виждаше през прозореца на бедната му стаичка да охка на леглото си.

Удари чело о пръстта и изстена:

— Да, вярно е, че има хора, страдали повече от мене: но те са били мъченици.

— А вие покайвате ли се поне? — извика мрачен и тържествен глас, от който на Данглар настръхнаха косите.

Отслабналият му поглед се опита да различи предметите и той зърна зад бандита един мъж, загърнат в плащ, потулен в сянката на каменен стълб.

— За какво трябва да се разкая? — прошепна Данглар.

— За злото, което сте извършили — отвърна същият глас.

— О, да! Разкайвам се, разкайвам се! — извика Данглар.

И се удари в гърдите с мършавия си пестник.

— Прощавам ви тогава — каза мъжът, като захвърли плаща, и пристъпи на светло.

— Граф дьо Монте Кристо! — извика Данглар, пребледнял сега от страх много повече, отколкото беше преди миг от глад и страдание.

— Мамите се, не съм граф дьо Монте Кристо.

— А кой сте?

— Този, когото вие продадохте, издадохте, опозорихте, този, чиято годеница опропастихте; този, на когото стъпихте, за да се издигнете до богатството; този, чийто баща уморихте от глад; този, когото осъдихте да умре от глад и който все пак ви прощава, защото сам се нуждае от прошка: Едмон Дантес.

Данглар извика и падна по очи.

— Станете — каза графът. — Животът ви е пощаден; двамата ви съучастници нямаха такова щастие: единият полудя, другият се самоуби! Запазете своите петдесет хиляди франка, подарявам ви ги; що се отнася до петте милиона, които откраднахте от приютите, те им са върнати вече от една неизвестна фирма. А сега яжте и пийте, тази вечер сте мой гост. Вампа, след като този човек се наяде, ще го пуснете!