Александър Дюма - Граф Монте Кристо

— Хайде, хайде! — отвърна Данглар. — Всичко това ми се струва наистина доста смешно и забавно, но понеже съм гладен, оставете ме да ям. А на вас, приятелю, ето ви още един луидор.

— Остават значи още четири хиляди деветстотин деветдесет и осем — заяви Пепино със същото хладнокръвие, — с малко търпение ще стигнем и дотам.

— О! — отвърна Данглар, възмутен от това упорито подиграване. — Никога! Вървете по дяволите, вие не знаете с кого имате работа.

Пепино направи знак, младежът протегна ръце и прибра ловко пилето. Данглар се хвърли на леглото с козите кожи, Пепино затвори вратата и седна да яде своя грах със сланина.

Данглар не виждаше какво прави Пепино, но чуваше тракането на зъбите му, а това не оставяше никакво съмнение за заниманието на пазача.

Ясно беше, че Пепино яде, и то шумно, като невъзпитан човек.

— Простак! — каза Данглар.

Пепино се престори, че не чува, и без дори да се обърне, продължи да яде преднамерено бавно.

Данглар усещаше стомаха си пробит като бурето на Данаидите 278 278 Петдесет дъщери на древен египетски цар, които убивали мъжете си в деня на брака и били осъдени да пълнят в ада бездънни бурета (гр. мит.). Б.пр. ; не му се вярваше, че ще успее някога да го напълни.

Но все пак търпя още половин час; трябва да признаем, че този половин час му се стори цял век.

После стана и отиде отново до вратата.

— Слушайте, господине — започна той, — не ме измъчвайте повече и кажете веднага какво искате от мене?

— Кажете по-скоро вие, ваше превъзходителство, какво искате от нас… Дайте поръчките си, ще ги изпълним.

— Най-напред отворете.

Пепино отвори.

— Искам да ям, дявол да го вземе! — каза Данглар.

— Гладен ли сте?

— Много добре знаете.

— Какво желае да си хапне ваше превъзходителство?

— Парче сух хляб, щом пилетата са недостъпни в тия проклети изби.

— Добре, хляб да бъде! — отвърна Пепино.

И извика:

— Ехей! Хляб!

Момчето донесе едно хлебче.

— Ето — каза Пепино.

— Колко? — попита Данглар.

— Четири хиляди деветстотин деветдесет и осем луидора. Два сте дали предварително.

— Какво? Сто хиляди франка за един хляб?

— Сто хиляди франка — заяви Пепино.

— Но сто хиляди франка искахте и за пилето?

— Не сервираме по ценоразпис, а на табла. Малко да ядете, много да ядете, десет ястия да поръчате или само едно, цената е една и съща.

— Пак същата шега! Драги приятелю, това е безсмислица! Кажете ми направо, че искате да ме уморите от глад.

— Съвсем не, ваше превъзходителство, вие искате да се самоубиете. Платете и ще се нахраните.

— С какво да платя, говедо с говедо? — кресна ядосаният Данглар. — Да не мислиш, че имам сто хиляди франка в джоба си?

— Имате пет милиона и петдесет хиляди, ваше превъзходителство — отвърна Пепино, — което прави петдесет пилета по сто хиляди франка и половин пиле за петдесет хиляди.

Данглар изтръпна, превръзката най-после падна от очите му: и това беше шега, но той вече я разбра.

Трябва дори да добавим, че не я намери толкова плоска, както преди малко.

— Добре — каза той, — да се разберем: като ви дам сто хиляди франка, ще сметнете ли, че съм се изплатил и ще мога ли да ям, колкото искам?

— Разбира се — отвърна Пепино.

— Само че как да ги дам? — промълви Данглар, като въздъхна малко по-свободно.

— Нищо по-лесно, имате открит кредит у господин Томсън и Френч, Виа деи банки в Рим; дайте ми чек за четири хиляди деветстотин деветдесет и осем луидора срещу тия господа, нашият банкер ще го приеме.

Данглар пожела да прояви добра воля, взе перото и хартията, които Пепино му подаде, написа чека и се подписа.

— Ето ви един чек на предявител — каза той.

— Ето ви и пилето.

Данглар го наряза с въздишка: стори му се много мършаво за такава тлъста сума.

Пепино прочете внимателно чека, прибра го в джоба си и продължи да яде своя грах.

На другия ден Данглар отново огладня; въздухът в тази пещера отваряше голяма охота за ядене, затворникът смяташе, че този ден не ще има никакъв разход: като пестелив човек бе скрил половината пиле и парче хляб в един ъгъл на килията.

Но щом се наяде, ожадня, не бе взел предвид и това.

Бори се с жаждата, докато усети, че сухият език залепва о небцето.

Като не можа да понася повече огъня, който го изгаряше, се обади.

Часовият отвори; беше нов човек.

Данглар сметна, че е по-изгодно да има работа със стар познат. И повика Пепино.

— Ето ме, ваше превъзходителство — яви се бандитът с готовност, която се стори добро предзнаменование на Данглар. — Какво желаете?