Александър Дюма - Граф Монте Кристо

Морел изрече последните думи с изблик на сила, която накара графа да изтръпне.

— Приятелю — продължи Морел, като видя, че графът мълчи, — определихте пети октомври като краен срок за отлагането, което поискахте от мене… Днес, приятелю, сме пети октомври…

Морел извади часовника си.

— Сега е девет часът — остават ми още три часа живот.

— Така да бъде — отвърна Монте Кристо. — Елате.

Морел тръгна несъзнателно подир графа и дори не забеляза кога са влезли в пещерата.

Усети килим под нозете си, една врата се отвори, почувствува лъх на парфюми, ярка светлина заслепи очите му.

Той се спря, като се колебаеше дали да продължи; страхуваше се от силните наслади, които го обкръжаваха.

Монте Кристо го дръпна полека.

— Не е ли редно — каза той да използуваме последните си три часа като древните римляни, осъждани от своя император и наследник Нерон, които сядали на украсена с цветя трапеза и вдъхвали смъртта заедно с уханието на хелиотропи и рози?

Морел се усмихна.

— Както желаете — отвърна той, — смъртта си е винаги смърт, тоест забрава, покой, отсъствие на живот, а следователно и на страдание.

Той седна, Монте Кристо се настани срещу него.

Бяха в чудесната, вече описана от нас трапезария, гдето мраморни статуи крепяха на главите си кошници, винаги пълни с плодове и цветя.

Морел гледаше разсеяно и навярно не виждаше нищо.

— Да поговорим като мъже — промълви той и загледа втренчено графа.

— Кажете — отвърна Монте Кристо.

— Графе — започна Морел, — вие сте сбор от всички човешки познания и ми се струвате същество, слязло от по-напреднал и по-учен свят от нашия.

— В това има нещо вярно, Морел — каза графът с една от ония тъжни усмивки, които го правеха така красив, — слязъл съм от планета, която се нарича страдание.

— Вярвам всичко, което ми казвате, графе, без да се опитвам да проникна в смисъла му; доказателството е това, че ми казахте да живея и аз живях; казахте ми да се надявам и аз почти се надявах. Затова ще се осмеля да ви запитам, сякаш сте умирали вече: мъчно ли се умира, графе?

Монте Кристо го гледаше с неизразима нежност.

— Да — отвърна той, — да, разбира се, ако разкъсате грубо тленната обвивка, която така упорито желае да живее. Ако накарате плътта си да изпищи под невидимите зъбци на кама; ако пробиете с един неразумен и винаги готов да се залута куршум мозъка си, който боли от най-малък удар, ще страдате, то се знае, и ще се разделите отвратително с живота, който в отчаяните предсмъртни мъки ще ви се стори много по-добър от така скъпо платения покой.

— Да, разбирам — каза Морел, — и в смъртта, като в живота, има тайни страдания и наслади; важното е човек да ги знае.

— Точно така, Максимилиан, вие изрекохте една велика мисъл. Според това, дали сме се погрижили да се наредим добре или зле с нея, смъртта е или приятелка, която ще ни приспи като бавачка, или неприятелка, която ще ни изтръгне насила душата. Някой ден, след още едно хилядолетие, когато хората овладеят всички разрушителни сили на природата и ги използуват за благоденствието на човечеството; когато човек ще узнае, както казахме преди малко, тайните на смъртта, тя ще стане приятна и сладостна като сън в обятията на любима жена.

— И ако вие пожелаете да умрете, графе, ще съумеете ли да умрете така?

— Да.

Морел му протегна ръка.

— Сега разбирам — каза той — защо ми определихте да се видим тук, в този пустинен остров насред океана, в този подземен дворец-гробница, на която би завидял и някой фараон: защото ме обичате, нали, графе? Обичате ме достатъчно, за да ме дарите с такава смърт, за каквато ми говорихте преди малко, смърт без страдание, която ще ми позволи да угасна, като нашепвам името на Валантин и ви стискам ръка?

— Да, правилно отгатнахте, Морел — отвърна просто графът, — такова е намерението ми.

— Благодаря ви, мисълта, че утре няма да страдам, е много приятна за нещастното ми сърце.

— Не съжалявате ли за нищо? — запита Монте Кристо.

— Не — отвърна Морел.

— Нито дори за мене? — запита графът с дълбоко вълнение.

Морел се спря, ясният му поглед се помрачи внезапно, после засия с необичаен блясък; едра сълза се търкулна от окото му и остави сребърна бразда по бузата.

— Какво? — извика графът. — Все още има да съжалявате за нещо на земята и искате да умрете?

— О, моля ви се — извика сломено Морел. — Нито дума повече, графе, не удължавайте мъчението ми!

Графът помисли, че Морел слабее.