Александър Дюма - Граф Монте Кристо

Тази минутна мисъл възкреси в него ужасното съмнение, което бе сломил вече веднъж в крепостта Иф.

„Заел съм се — каза си той — да върна този човек към щастие; смятам това възвръщане като тежест, сложена на везните срещу блюдото, гдето нахвърлях злото. Но ако аз съм се лъгал, ако този човек не е бил толкова нещастен, та да заслужава щастие, какво ще стане с мене? Нали аз мога да забравя злото само ако си припомням добрите дела!“

— Слушайте, Морел — каза той, — виждам, че мъката ви е безмерна, но вие вярвате все пак в бога и не искате да загубите спасението на душата си.

Морел се усмихна тъжно.

— Графе — отвърна той, — вие знаете, че не поетизирам напразно; но кълна ви се, душата ми не е вече моя.

— Слушайте, Морел — повтори Монте Кристо, — вие знаете, че нямам никакви роднини на света. Свикнал съм да ви смятам за свой син; а за да спася живота на сина си, бих пожертвувал своя живот, следователно с още по-голяма готовност и богатството си.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, Морел, че вие желаете да напуснете живота, защото не познавате всички радости, които той предлага при едно голямо богатство. Аз имам почти сто милиона, Морел, давам ви ги. С такова състояние можете да постигнете всичко, каквото пожелаете. Честолюбив ли сте? Всички пътища са открити пред вас. Разтърсете света, променете облика му, занимавайте се с безумни дела, станете престъпник, ако трябва, но живейте!

— Графе, вие ми дадохте честната си дума — отвърна студено Морел, — освен това — добави той, като извади часовника си — вече е единадесет и половина.

— Мислите ли, Морел? Пред очите ми, в моя дом?

— Оставете ме да си тръгна тогава — каза Максимилиан с помрачено лице, — иначе ще помисля, че ме обичате не заради самия мене, а за себе си.

И стана.

— Добре — отвърна Монте Кристо, чието лице просветна при тия думи, — така пожелахте, Морел, и останахте непреклонен; да, вие сте наистина дълбоко нещастен и както казахте, само чудо би могло да ви излекува, седнете и почакайте.

Морел се подчини, Монте Кристо стана и отиде да вземе от грижливо заключен шкаф, чийто ключ носеше на златна верижка, една великолепно гравирана и изваяна сребърна кутия, чиито ъгли представляваха четири извити фигури, напомнящи отчаяно устремени кариатиди; четири женски фигури, символизиращи литнали към небето ангели.

Остави кутията на масата.

Отвори я, извади от нея друга златна кутийка, чийто капак се отваряше с натискане на скрита пружина.

Тази кутийка съдържаше мазно полутечно вещество с неопределим цвят — поради отражението на златото, сапфирите, рубините и изумрудите, които я украсяваха.

Непрестанно преливане на лазурносиньо, пурпур и злато.

Графът гребна мъничко от веществото с лъжичка от позлатено сребро, подаде я на Морел и втренчи продължително поглед в него.

Едва сега пролича, че веществото е зеленикаво.

— Ето какво ми поискахте — каза той. — Ето какво ви обещах.

— Докато съм още жив — каза момъкът, като взе лъжичката от Монте Кристо, — ви благодаря от сърце.

Графът взе втора лъжичка и я потопи в златната кутийка.

— Какво правите, приятелю? — запита Морел и му задържа ръката.

— Нека бог ми прости, Морел — каза графът, — но наистина ми се струва, че животът ми е дотегнал така, както и на вас, и тъй като ми се представя случай…

— Спрете! — извика младежът. — Вие обичате, обичат ви, вярвате в надеждата… Не постъпвайте така, както ще постъпя аз; бихте извършили престъпление. Сбогом, благородни и великодушни приятелю, ще разкажа на Валантин всичко, което направихте за мене.

И бавно, без колебание, само като стисна леко с лявата си ръка десницата на графа, Морел глътна или, по-точно, започна да вкусва с наслада тайнственото вещество, което Монте Кристо му бе дал.

И двамата замълчаха. Мълчаливият внимателен Али донесе тютюн и наргилета, поднесе кафето и изчезна.

Лампите избледняха постепенно в ръцете на мраморните статуи, а уханието на вазите с благовонни се стори не така остро на Морел.

Седнал срещу него, Монте Кристо го наблюдаваше от тъмния си ъгъл, гдето блестяха само неговите очи.

Безгранична мъка обзе младежа, той усещаше, че наргилето се изплъзва от ръцете му; предметите губеха неусетно очертанията и цвета си; на потъмнелия му поглед се струваше, че в стените се отварят някакви врати и завеси.

— Усещам, че умирам, приятелю — каза той, — благодаря.

Направи последно усилие да протегне ръка, но тя се отпусна без сила край него.