Иля Илф - Дванадесетте стола

Остап внимателно придържаше Тихон, за да може речта свободно да се лее от широко отворената му уста. Иполит Матвеевич чакаше напрегнато. Но от устата на вратаря, в която зъбите растяха не подред, а през един, се изтръгна оглушителен рев:

— Вевевеселиии дни бяяяяха…

Вратарската стая загърмя и закънтя. Вратарят изпълняваше прилежно и старателно песента, без да пропуска нито дума. Той ревеше и обикаляше стаята, като ту се пъхаше несъзнателно под масата, ту удряше с фуражката си медната цилиндрична гира на часовника, ту клякаше на едно коляно. Беше му страшно весело.

Иполит Матвеевич съвсем се обърка.

— Ще трябва да отложим разпита на свидетелите за сутринта — каза Остап. — А сега да спим.

Вратаря, тежък в съня си като скрин, пренесоха на скамейката.

Воробянинов и Остап решиха да легнат заедно на кревата на вратаря. Оказа се, че под сакото си Остап носи ковбойска риза на черни и червени квадрати. А под ковбойката нямаше нищо друго. Затова пък под известната на читателя бледожълта жилетка Иполит Матвеевич носеше още една — вълнена, светлосиня.

— Жилетка само за продан — със завист рече Бендер, — тъкмо за мене. Продайте ми я!

На Иполит Матвеевич му бе неудобно да отказва на новия си съдружник и непосредствен участник в концесията. Въсейки се, той се съгласи да продаде жилетката на костуема цена — осем рубли.

— Парите — след реализиране на нашето съкровище — заяви Бендер, като поемаше от Воробянинов още топлата жилетка.

— Не, така не мога — каза Иполит Матвеевич, изчервявайки се. — Дайте обратно жилетката.

Деликатната натура на Остап се възмути.

— Какви са тия сметки на дребно? — викна той. — Започвате работа за сто и петдесет хиляди рубли, а правите въпрос за някакви си осем! Научете се да живеете нашироко!

Иполит Матвеевич се изчерви още повече, извади малко бележниче и записа с красив почерк:

Остап надзърна в бележничето.

— Охо! Щом вече ми откривате лична сметка, то поне водете я правилно. Запишете дебит, запишете и кредит. Не забравяйте да впишете в дебита шестдесет хиляди рубли, които ми дължите, а в кредита — жилетката. Салдото е в моя полза — петдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и две рубли. Може още да си поживее човек.

След това Остап потъна в тих детски сън. А Иполит Матвеевич махна от ръцете си вълнените ръкавели, събу баронските ботуши и останал по закърпеното егерово бельо, сумтейки, се пъхна под юргана. Бе му много неудобно. Откъм външната му страна юрганът не стигаше и му беше студено, а от другата го пареше младото, пълно е трепетни идеи тяло на великия комбинатор.

И тримата сънуваха.

Сънищата на Воробянинов бяха страшни: микроби, агенти на криминалната милиция, кадифени дълги рубашки и майсторът на ковчези Безенчук в смокинг, но небръснат.

На Остап се присъни вулканът Фуджияма, завеждащият маслоцентъра и Тарас Булба, продаващ картички с изгледи от Днепрострой.

А вратарят сънуваше, че конят е излязъл от конюшнята. Насън той го търси до сутринта, но не го намери и се събуди съсипан и навъсен. Дълго се чуди на спящите в неговото легло хора и без да е проумял нещо, взе метлата и излезе на улицата да изпълнява преките си задължения: да подмита конските фъшкии и да вика подир питомките на старопиталището.

Иполит Матвеевич се събуди по навик в седем и половина, избоботи „гут морген“ и отиде при умивалника. Миеше се с наслада: плакнеше си устата, бърбореше си и тръскаше глава, за да изтече влязлата в ушите му вода. Избърсването бе приятно, но когато махна кърпата от лицето си, Иполит Матвеевич видя, че тя е изцапана с оня радикален черен цвят, в който завчера бяха боядисани хоризонталните му мустаци. Сърцето на Иполит Матвеевич замря. Той се спусна към джобното си огледалце. В огледалцето се отразиха големият му нос и зеленият като млада тревица ляв мустак. Иполит Матвеевич бързо отмести огледалцето надясно. Десният мустак имаше същия отвратителен цвят. Като наведе глава, сякаш искаше да бодне, огледалцето, нещастникът видя, че радикалният черен цвят още господствува в средата на карето от коси, но по краищата имаше същата тревистозелена ивица.

Цялото същество на Иполит Матвеевич издаде такъв гръмлив стон, че Остап Бендер отвори очи.

— Вие сте полудял! — възкликна Бендер и в същия миг отново притвори сънни клепачи.

— Другарю Бендер — умолително зашепна жертвата на „Титаник“.

Остап се събуди едва след много блъскане и увещаване. Той погледна внимателно Иполит Матвеевич и весело се разсмя. Застанал с гръб към директора — учредител на концесията, главният ръководител на предприятието и технически директор се тресеше от смях, хващаше се за кревата, крещеше: „Не мога повече!“ — и наново избухваше.