Иля Илф - Дванадесетте стола

Иполит Матвеевич се огледа. По тъмните ъгли на молепсаната вратарска стая пламваше и трептеше изумрудена пролетна светлина. Брилянтен дим плуваше до тавана. Бисерни зърна се търкаляха по масата и скачаха по пода. Мираж от скъпоценности омагьосваше стаята.

Развълнуваният Иполит Матвеевич дойде на себе си едва от звука на Остаповия глас.

— Изборът не е лош. Виждам, камъните са подбрани с вкус. Колко струваше цялата тая музика?

— Около седемдесет — седемдесет и пет хиляди.

— М-да… Сега струва, значи, сто и петдесет хиляди.

— Нима толкова много? — запита зарадван Воробянинов.

— Не по-малко. Само че вие, скъпи другарю от Париж, плюйте на всичко това.

— Как да плюя?

— Със слюнка — отвърна Остап, — както плюваха до епохата на историческия материализъм. Нищо няма да излезе.

— Как така?

— Ами тъй. Колко стола бяха?

— Една дузина. Цяла гарнитура за гостна.

— Отдавна май е изгоряла в печките вашата гарнитура.

Воробянинов така се изплаши, че дори скочи от мястото си.

— Спокойно, спокойно. За тая работа се залавям аз. Заседанието продължава. Впрочем ние с вас трябва да сключим малко договорче.

Задъхан, Иполит Матвеевич даде съгласието си с кимване на глава. Тогава Остап Бендер започна да оформя условията.

— В случай на реализиране на съкровището, аз, като непосредствен участник в концесията и технически ръководител на работата, получавам шестдесет процента, а вноските за обществено осигуряване за мене може да не плащате. Все едно ми е.

Иполит Матвеевич побледня.

— Това е пладнешки обир.

— А вие колко смятахте да ми предложите?

— Е-е-е, пет процента, хайде, да речем, десет. Ама разберете, петнадесет хиляди рубли са това!

— Повече нищо ли не искате?

— Н-не.

— А може би искате да работя без пари, а освен това да ви дам и ключа от квартирата, където държа парите си?

— В такъв случай прощавайте — каза Воробянинов под носа си. — Имам всички основания да мисля, че и сам ще мога да се справя с работата си.

— Аха! В такъв случай прощавайте — възрази великолепният Остап, — имам не по-малко основания, както казваше Ънди Такър, да предполагам, че и аз сам мога да се справя с вашата работа.

— Мошеник! — изкрещя Иполит Матвеевич, целият разтреперан. Остап остана равнодушен.

— Слушайте, господине от Париж, трябва да знаете, че вашите брилянти са почти в джоба ми! И вие ме интересувате само дотолкова, доколкото желая да осигуря старините ви.

Едва сега Иполит Матвеевич разбра какви железни лапи са го стиснали за гърлото.

— Двадесет процента — рече той навъсено.

— И моите разходи ли? — запита с насмешка Остап.

— Двадесет и пет.

— И ключът от квартирата?

— Та това са тридесет и седем хиляди и петстотин!

— Гледай ти, какви тънки сметки! Е, хайде, от мене да мине — петдесет процента. Половината — за вас, половината — за мене.

Пазарлъкът продължаваше. Остап отстъпи още. От уважение към личността на Воробянинов той се съгласяваше да работи за четиридесет процента.

— Шестдесет хиляди! — крещеше Воробянинов.

— Много долен човек сте вие — възразяваше Бендер, — обичате парите повече, отколкото трябва.

— А вие не ги ли обичате? — изви глас като флейта Иполит Матвеевич.

— Не ги обичам.

— Защо са ви тогава шестдесет хиляди?

— Заради принципа!

Иполит Матвеевич едва си пое дъх.

— Ледът се пука, а? — настояваше на своето Остап.

Воробянинов изпъшка и покорно рече:

— Пука се.

— Хайде, дайте си ръката, околийски предводителю на команчите! Ледът се пука! Пука се ледът, господа съдебни заседатели!

И след като Иполит Матвеевич, обиден от прякора „предводител на команчите“, поиска да му се извини и Остап, произнасяйки извинително слово, го нарече фелдмаршал — пристъпиха към изработването на диспозицията.

В полунощ вратарят Тихон, като се хващаше за всяко дръвче по пътя и дълго се подпираше о стълбовете, се домъкна до своята дупка. За негово нещастие бе новолуние.

— А! Пролетарий на умствения труд! Труженик на метлата! — възкликна Остап, когато съгледа свития на кълбо вратар.

Вратарят измуча с гърлен и възбуден глас, точно както понякога внезапно в среднощната тишина разпалено и настойчиво започва да боботи клозетът.

— Това е конгениално — каза Остап на Иполит Матвеевич, — а вашият вратар все пак е голям дръвник. Може ли да се напива така човек с една рубла?

— М-може — рече неочаквано вратарят.

— Слушай, Тихон — започна Иполит Матвеевич, — не знаеш ли ти, приятелю, какво стана с моите мебели?